— Последни желания не приемам. Все едно да подслаждат горчивия хап.
— Не, сър. Просто се сетих нещо за Диалога. Нали в него накрая имаше нещо за смъртта? Дето се казваше, че най-доброто нещо е да не си се раждал въобще.
— Аха, точно така, виждам го пред себе си. Е та?
— Знам, че може би не означава нищо, но според мен оня човек, Хайне, онзи, дето го превежда Пен, е казал нещо подобно.
Забележително е по какъв начин дистанцията увеличава куража. След като бе видял как Далзийл се подигра с Паскоу, Хат едва ли би се осмелил отново да тика поезия в лицето на Дебелака.
— Не знаех, че си учил немска филология — каза Далзийл.
— Не съм, сър. Просто Рай… госпожица Помона от библиотеката, ами… Пен понякога оставя разни неща на места, където тя да ги види. Прави го или случайно, или нарочно, така да се каже и…
— Да, това го прочетох в доклада на детектив главния инспектор. Но мислех, че това е романтика, опитва се да я сваля. Как така е обърнал работата на смърт?
— Може да се е опитал да изтръгне малко съчувствие — предположи Хат.
Това включи асоциациите на Дебелака и той се разсмя толкова гръмогласно, че Хат отдръпна слушалката от ухото си.
— Така е — каза той като се насмя, — можеш далеч да стигнеш със съчувствие. Това обаче минава само пред мацки, но не и пред суперинтенданти. Оправяй се по-скоро, синко, за да не става нужда да ти идваме на гости с венец.
Далзийл затвори и се върна в кабинета си без да проговори на Уийлд. Там седна зад бюрото си и стоя така известно време, потънал в мисли. Трябваше да признае пред себе си, че затъва. Е, и друг път бе затъвал и винаги успяваше да се добере до брега, но медиите говореха за това повече от всеки друг път и освен това имаше доста много тъпанари, които с удоволствие щяха да отпразнуват потъването му. Време бе да подръпне някои кончета.
Той вдигна телефона и набра.
— Идън Текъри, моля. Не-е, не, мойто момиче, не ми дрънкай глупости за важни срещи и тям подобни. Той сигурно току-що е влязъл в офиса си и причината да се намира там е, защото е по-спокоен от дома му и може да си запали пура без благоверната му да му изсипе кофа студена вода на главата. Кажи му, че го търси Анди Далзийл.
След малко в слушалката прозвуча изискания глас на Идън Текъри, старши съдружник, макар вече официално полупенсиониран от най-престижната адвокатска кантора в Мид-Йоркшир — „Текъри, Еймбърсън, Мелър и Текъри“.
— Анди, плашиш новата ми секретарка.
— Нека набира опит. Как я караш, старо момче? Опъваш ли струните още?
— Все по-трудно. Хубаво е да се сещаш, както ти би казал, къде заспиват всички накрая, обаче на моята възраст все по-трудно си спомням.
— Номера е да не позволиш другите да усетят, че си забравил. Но както и да е, не ти вярвам. И веднага ще те пробвам. Ти си адвокат на лорд Партридж, нали?
— Точно така, но, Анди, както добре знаеш, професионалната етика не ми позволява да…
— Е-е, стига — прекъсна го Далзийл. — Не е необходимо да си заключваш вратата и да си включваш заглушителя, негова светлост не ми трябва. Но доколкото те знам, обзалагам се, че знаеш всичко, което си струва да се знае за един такъв стар клиент като стария Бъджи, включително и такива неща като домакинството му например, нали?
— Стария Бъджи? Не знаех, че сте в такива близки отношения с негова светлост, Анди.
— Стари дружки сме от едно време — отвърна Далзийл. — Та това, което ме интересува е, че в неговото имение живее една германка и играе ролята на камериерка ли беше, готвачка ли… нещо такова.
— Имаш предвид фрау Пенк, майка на нашия литературен лъв Чарли Пен?
— Точно за нея става въпрос. И така, доколкото я познаваш, какви са отношенията й с Чарли? Професионалната ти етика ще ти позволи ли да ми отговориш на това?
— Предполагам — каза разсъдливо Текъри, — че тъй като не действам от страна нито на единия, нито на другия, ще мога, без да се обвързвам и съвсем неофициално, да обсъдя с трета страна такъв един въпрос. Да видим. Изпълнени със смисъл отношения, бих казал. Тя смята, че Чарли трябва да живее с нея, да поеме работата като глава на семейство Пенк, овакантена от смъртта на обичния й съпруг преди около двадесет години. Това би било съгласно добрите стари германски традиции. Според нея той е забравил откъде е и се е превърнал в местен. Дори успеха му като писател не означава кой знае какво. Книгите му не са това, което в Германия биха нарекли „сериозна литература“ и освен това са писани на английски.