— Предаването на Рипли? Господи, тия шибани медии от какво ли не печелят! Ама те нищо чудно да започнат да вземат такса и от ония, дето искат да пикаят в уринатора, дето е пикал Гладника! — възкликна Далзийл. — И ако живея по-дълго, сигурно ще видя как връщат и публичното обесване… Като казах обесване, има няколко души, дето наистина си струва да бъдат обесени.
Паскоу и Уийлд размениха един от ония неизразяващи нищо погледи, с които през изминалите години, се бяха научили да споделят желанието си да се изсмеят на често екстремните и алогични обобщения на Дебелака.
Той като че ли не ги видя и продължи:
— Каза ли ти Ели нещо за победителя? Обзалагам се, че ще е някаква кървава история за перверзен секс или нещо такова.
Оставяйки настрана въпроса дали това е коментар върху масовия обществен вкус или върху предпочитанията на жена му, Паскоу отвърна:
— Да, каза ми, че вероятно ще остана доволен, като разбера, че победителя е много приятен и забавен разказ, почти приказка, която ще накара децата и възрастните да се почувстват по-доволни от себе си.
— И Чарли Пен се е навил на такова нещо? Да не е бил пиян? И кой е гения, дето го е написал?
— Това не можем да узнаем преди събота вечерта, когато ще отворят плика с името на победителя. Вие ще дойдете ли, сър?
— Сигурно се шегуваш!
— Не съвсем. Мислех си, че може да присъства и Уърдман.
— Ти така каза и за изложбата.
— Всъщност Боулър го каза.
— Е, надявам се да не се хвали с това — изръмжа Далзийл. — И като дойде какво? Този път ще облече тениска с надпис Аз съм Уърдман, така ли?
— Кой знае? Потъл казва, че колкото повече се самоубеждава в собствената си неуязвимост, толкова повече му става приятно да поема рискове. Както и да е, аз определено ще бъда там. Ели е в журито, в края на краищата.
— Така ли? И се притесняваш, че като видят, че са сгащени, играта може да загрубее, а? Е, щом е толкова лесно да се разкрие Уърдман, значи чифт полицейски очи ще са напълно достатъчни.
— Два чифта — обади се Уийлд.
— И ти ли отиваш?
— Едуин обича да подкрепя местните културни събития.
Този път погледите бяха разменени между Паскоу и Далзийл.
— Ако това е местно културно събитие — бе коментара на Далзийл, — аз съм си изпълнил квотата за месеца. Тъй или иначе, в събота аз отивам на танци.
— Танци — каза Паскоу, полагайки титанични усилия да не влага какъвто и да било оттенък на израз или, не дай си боже, на въпрос в думата.
— Аха. Мъж. Жена. Музика. Ритмични движения. Ако си облечен, това се нарича танци.
— Да, сър. Може би салса? Реге? Диско? Техно? The dansant?
— Аз ще видя какво е, а ти ще трябва да си напънеш въображението — каза Далзийл, надигайки се. — Свирни, когато Перко и Пинко дойдат. Ако обаче съм мъртъв, не си правете труда да ми викате духа.
Той излезе.
— Не е весел нещо — забеляза Уийлд.
— Вероятно е чел статията за него тази сутрин в Сън. Заглавието беше „Когато динозаврите управляваха света“. Трябва да разреши това колкото е възможно по-скоро.
— Нали всички това правим? Да имаш някакви идеи?
— Освен да натикаме всички, макар и бегло свързани със случая в някоя кошара и да ги спукаме от бой, докато някой не си признае, други идеи нямам. Може би динамичното и академично дуо ще ни насочат в правилната посока.
— Мислиш ли? — попита Уийлд. — Аз повече залагам на кошарата.
Получи се така, че Ъркухарт дойде сам. Потъл бил паднал на легло под ударите на вилнеещия вирус, който бе повалил Рай Помона и Хат Боулър. Той бе изпратил писмено резюме на заключенията си, които не прибавяха кой знае колко към онова, което бе казал на първата им среща. Уърдман ставал все по-дързък, тъй като всяко убийство укрепвало чувството му за неуязвимост. Целта му очевидно е била да направи Джонсън беззащитен с помощта на медикамента, след което да го задуши. Но след като преподавателя бе умрял без да има нужда да го пипат, това е било сигурен знак за него, че е на правилен път.