— Може би означават специфичен кодекс, в който се съдържа целия In Principio — предположи Ъркухарт. — Но тук ще ви трябва специалист.
Далзийл, който бе взел Библията в ръка и я прелистваше, звучно пропя:
— „От книги много няма полза; и многото учене изтощава мозъка човешки.“ Моля ви, никакви специалисти повече.
— Аха, виждам какви притеснения ти причиняват — каза Ъркухарт, но веднага след това превърна текстуалния си анализ в заключение: — Така че на мен ми се струва, че този ваш Уърдман вижда в някои печатани текстове нещо като кодирано евангелие. Ето ти мъдрост. Който е разумен, нека сметне. Такива неща.
— Това е от Откровението, а не от евангелие — каза Далзийл. — „Който е разумен, нека сметне числото на звяра, защото е число на човек.“
— Защо не съм изненадан, че знаете това, суперинтендант? — отвърна Ъркухарт. — И още нещо. В Петия диалог „живота се превръща в доста непосилна скука…“ много ми прилича на цитат от последното писмо на оня тип Бедоуз, преди да се самоубие. „Живота се превръща в доста непосилна скука, за да може да се носи на един крак и то на болен“. Изглежда бедното момче е опитвало да се самоубие и преди това, но е успяло само да предизвика ампутацията на крака си. И той е бил доктор. И като го гледам как е писал, сигурно е щял да бъде прекрасен консултант за полицията.
— Това ли е всичко? — попита Далзийл. — Добре тогава, драги ми Лохинвар, може да се връщаш в галоп в планините си.
Този път Ъркухарт остави на Дебелака последната дума и като признание към този му жест, Далзийл изчака докато вратата се затвори зад него и чак тогава каза:
— Изгубихме си времето за тоя що духа.
— Не мисля така, сър — възрази твърдо Паскоу. — Изграждаме си образ по този начин. Освен това този цитат от Бедоуз, също ни каза доста неща.
— Така ли? От това, което ни каза за твоето приятелче, че си падал малко префърцунен, може би това означава, че е умрял съвсем без крака.
— Много добре, сър. Но това означава, че Уърдман трябва да е много добре запознат с творчеството Бедоуз. И аз познавам един, който силно се интересува от него.
— О, не — изстена Дебелака. — Само не ми казвай пак, че е Рут. Дай му малко почивка на този човек, а?
— Почивка ли? — каза Паскоу. — Именно това искам да му дам. Да си почива двейсет-трийсет години.
Далзийл го загледа с печален поглед и каза:
— Пит, ти започваш да звучиш като тоя Уърдман. Трябва да излизаш повечко навън. Как казват хората? Поживей си малко живота.
Глава двадесет и осма
Но да си живееш живота никак не е лесно, когато наоколо ти има толкова много смърт.
В събота сутринта Паскоу се събуди, протегна се и доволен си помисли: „Днес не съм на работа.“ После си спомни, че трябва да ходи на погребение, второто му за тази седмица.
За едно ченге уикендите обикновено означаваха по-скоро повече работа, отколкото в делник. Въпреки това Паскоу, също като роб, мечтаещ за дома, никога не успя да изгуби вкорененото си чувство, че съботите са отредени за футболни мачове, за домашна работа, за купони, за сватби, за пикници и изобщо все за такива хубави неща. Затова, въпреки факта че натиска върху следствието, Уърдман предизвикваше огромно намаление на официалното време за почивка (разбира се, без никакво пропорционално увеличение на официално платеното извънредно работно време) той бе решил да се държи за заплануваната без Уърдман събота като удавник за сламка.
Но Линда Лъпин, Лупи Линда, бе променила всичко това.
Труповете на умрелите от убийства, особено на убитите с отрова, обикновено се пазеха замразени дотогава, докато всички засегнати страни от съдебномедицинска гледна точка страни — полиция, коронер, прокуратура и (в случай, че има някой задържан) защита — не постигнат съгласие, че и последната капка улика, инкриминираща или екскриминираща, е изцедена от тях. На опечалените близки на жертвата се даваше съвет също да замразят мъката си до предназначения за изливането й ден.
Но когато опечалената близка бе Линда Лъпин, член на Европейския парламент, пред която трепереха дори френските й колеги, нещата можеше и да не протекат точно така.
Нейните доводи (които както винаги тя запращаше написани на каменни плочки) бяха, че поради смъртта на доведения й брат, Европа вече преживява един период на тежка криза, причинена от отсъствието й и е съмнително дали би могла да преживее още един в близко време. Затова погребението трябва да бъде извършено в рамките на нейния престой тук, тоест преди началото на новата седмица, когато тя възнамеряваше отново да се заеме с достойната само за богове задача да поддържа Континента във вид, удобен за англосаксонците. Така че се наложи Сам Джонсън да бъде погребан в събота сутринта.