Линда би предпочела окончателността на кремацията, но тук коронера се запъна. Тялото трябваше да остане на разположение. Затова церемонията щеше да се проведе в „Сейнт Хилда“, университетската църква.
Официалното изявление, че Стийл и Джонсън са съответно четвъртата и петата жертви на Уърдман, бе само по себе си напълно достатъчно, за да даде храна на британските медии за цял порой от предположения и обвинения и неочакваното участие на Линда Лъпин само наля масло в огъня. Погребението би могло да падне до нивото на нещо средно между попконцерт и някое английско дерби, ако мъдрите викториански основатели на университета не бяха разширили принципа всяка сграда, в която се помещават студенти да бъде изолирана с висока стена, поръсена със счупени стъкла, дотам, че да включат и църквата. Университетската охрана, също като вътрешен гарнизон на крепост под обсада, непрекъснато обхождаха периметъра, бутайки стълбите, с които най-онеправданите завоеватели се опитваха да извоюват изглед към интериора, а едно гневно обаждане по радиото до полицията скоро се погрижи да прогони хеликоптера, поклащащ се като стършел под ниската пелена на облаците.
За местното население, също като за любовта, нямаше прегради и докато Ели и Питър Паскоу вървяха по посипаната с чакъл алея към портите на църквата, от близката гробница се отдели нещо прилично на статуя на смъртта, което всъщност се оказа Сами Ръдълсдин.
— Имаш ли време за една-две думи, Питър? — попита той.
Паскоу поклати глава и продължи, но Ръдълсдин тръгна с тях.
— Кажи поне дали си тук като служебно лице или в качеството си на приятел — настоя той.
Паскоу отново поклати глава и качвайки се по стълбите, хлътна в църквата.
Ели се спря за миг на стълбите и изсъска в ухото на Ръдълсдин:
— В качеството си на каква искаш да ти кажа да вървиш на майната си, Сами?
Докато се качваше по стълбите да настигне мъжа си, репортера викна подире й:
— Мога ли да ви цитирам, госпожо Паскоу?
Тя седна до Питър, изрита си обувките и сложи краката си на възглавничката, предвидена за коленичене.
Паскоу промърмори:
— Помислих, че съм те загубил.
— Просто размених една-две думи.
— О, по дяволите! — стресна се Паскоу. — Какво му каза?
— Нещо, което няма да отпечатат — успокои го тя. — Казах му да върви на майната си.
— Не може да бъде! Всъщност може. Малко грубо от твоя страна. Все пак това е стария Сами.
Тя извърна глава към него да го погледне и каза:
— Питър, не те знам в качеството на какъв си тук, но аз съм дошла да отдам последна почит на човек, който ще ми липсва, на човек, на когото гледах като на добър приятел, а това не означава, че съм длъжна да бъда учтива с журналисти, независимо дали те са стария Сами или който и да е от онези хиени, дебнещи отвън. Така че нека отдам последната си почит, о’кей?
— Добре — кимна той. — Значи няма да замеряш Лупи Линда с торти?
Линда Лъпин бе една от най-омразните личности на левичарите.
Ели помисли малко.
— Няма. Не и на територията на светата църква.
Едно от нещата, което дори многобройните врагове на Линда Лъпин трябваше да й признаят щат не щат, бе че тя имаше присъствие. Дори наличието на ковчег не би могъл да я измести от центъра на действието. Тържественото шествие с тленните останки на Сам Джонсън между двата реда пейки в средата, мина почти незабелязано, тъй като почти всички погледи се събираха като във фокус върху неочаквано появилата се сестра.
Тя бе жена със здраво телосложение, среден ръст, с късо подстригана тъмна коса, раздалечени очи, които като че ли никога не мигаха, дълъг нос, гумени устни и брадичка като нос на ледоразбивач. Въпреки това, не беше непривлекателна. Един пенсиониран политик, известен с любовните си похождения, бе признал, че извличал повече приятни моменти от спомена за минали подвизи с участието на Линда, отколкото от реалните си такива с две-три жени, чиито имена той съвсем некавалерски бе споменал.
Силата й, мислеше си Паскоу, се състои в това, че в каквато и компания да се намира, по какъвто и да е случай, тя нито за момент не демонстрира съмнения, че тя е най-важната присъстваща личност. Настоящият й антураж, състоящ се от университетския вицеканцлер и висшите членове на факултета по английска литература — всичките с черните си роби — приличаше на група бек вокали, суетящи се зад невъзмутимата фигура на рок звезда.