Естествено, по-голямата част от опечалените, се състоеше от хора на науката, включително няколко колеги, за които бе споменавал пред Паскоу, охарактеризирайки ги като „плагиатстващи онанисти, които не са имали оригинална идея откакто са си отрязали топките, за да видят откъде идва разводнената им сперма.“ С двама от тях особено, той се бе подиграл за предполагаемите им опити да спечелят доверието му, за да си осигурят достъп до събираната години наред с къртовски труд база данни за романтиците. Е, ето сега може би им се отдава възможност. Виждаше Лупи Линда да го използва без остатък, така че вероятно щяха да попаднат в ръцете на най-усърдния лицемер.
Единия от липсващите, които той се надяваше да види, ако не всред най-близките опечалени, то в периферията на тази група, беше Франи Рут. Двамата с Ели бяха седнали съвсем близо до задния край на църквата и студента градинар не се виждаше пред тях. Странно, улови се Паскоу да мисли. После, спомнил си предупреждението на Далзийл срещу идеи фикс, решително изхвърли въпроса от главата си.
Церемонията започна. Университетския капелан — млад мъж, чиито опити да избягва традиционализма в тези церемонии можеха да се нарекат почти жестоки — даде кратко описание за живота на Джонсън, което, каквото и впечатление да бе направил на традиционалистите, трогна Ели до сълзи.
Завършвайки, капелана каза:
— А сега, ако някой иска да добави още нещо за Сам, моля да заповяда… Рядко ни се отдава шанс да говорим от сърце. Не го изпускайте.
Той слезе от амвона и седна на първата редица, обхождайки с подканяща усмивка паството, което, естествено състоящо се от британци, наведе очи, размърда се сконфузено на задниците си и изобщо показа признаци на общо смущение.
Паскоу наведе поглед в дълбока молитва, всъщност в две дълбоки молитви, първата от които беше да не би Лупи Линда да използва възможността да скочи на амвона и да извади сабята, а втората, много по-настоятелна, бе Ели да не използва тази възможност. Вярвайки твърдо, че Бог помага на тези, които Му помагат, той бавно и незабележимо протегна десния си крак и избута едната й обувка така, че ако реши да стане, да не може да я напипа. Не че с това би я спрял. Ако й дойдеше музата, тя щеше да отиде и боса до амвона, като прегрешила послушница.
Той усети как мускулите й се стягат да надигнат тялото й. И тогава добрия Бог най-сетне демонстрира благосклонността си към усърдните усилия на своя покорен син Паскоу, протягайки му ръката си. Или по-точно крака си. Някъде зад гърба му се надигна приглушен шум от надигащи се тела — някой се придвижваше към края на редицата. Всички глави се извърнаха натам, сякаш току-що гръмналия „Сватбен марш“ бе оповестил влизането на булката в черквата.
Но Паскоу вече знаеше кой е и без да се обръща.
Бавно и безмълвно, стройната фигура на Франи Рут се хлъзгаше по коридора между двете редици пейки, докато най-накрая се озова на амвона. Както винаги, бе облечен в черно и единственото нещо, нарушаващо чернотата, бе миниатюрния бял кръст, който, независимо от размерите си, сякаш прогаряше гърдите му.
Той дълго стоя така с поглед, сведен към паството, без никакъв израз на бледото лице, сякаш събирайки мислите си.
Когато най-накрая проговори, гласа му бе нисък, но въпреки това, подобно на отшлифования шепот на професионален актьор, стигаше до най-отдалечените кътчета на потъналата в мълчание черква.
— Сам беше мой учител и мой приятел. Когато се запознах с него, тъкмо излизах от период на тежка депресия, без да съм сигурен дали най-лошото все още не е пред мен. Зад мен бе позната до болка тъма, пред мен бе тъма, която не познавах. И тогава, по чисто човешка случайност, но, сигурен съм в това, по Божа милост, се запознах със Сам… Като учител, той бе светлина в мрака на моето незнание. Като приятел, той бе светлина в мрака на моето отчаяние. Той ми показа, че няма от какво да се страхувам да се впусна напред в търсене на нови интелектуални познания и само ще спечеля, като се впусна напред в търсене на самия себе си… За последен път го видях малко преди ужасната му смърт. Разговорът ни бе посветен главно на учебни теми, макар че засегнахме и други неща, защото Сам не се заключваше в някакви елитарни златни кули. Неговото царство бе реалния свят.