— И какво ако е така? Къде ще го търсиш? — попита Уийлд съвсем основателно. — Най-добре е да звъннеш в управлението и да пратиш някой да провери дали си е у дома и да остане да наблюдава, ако не е. Така поне ще си спестиш разкарването.
— Много умно от твоя страна, Уийлди — отвърна Паскоу. — Искаш да кажеш, че съм много пристрастен, за да се мяркам около него.
— Не, но точно това ще си помисли Рут, не е ли така? — каза Уийлд. — Виж какво, Пит, той определено трябва да даде някой и друг отговор. Може би не бива да бъдеш този, който ще му задава въпросите, поне не и първия.
— Глупости — отсече Паскоу.
Но все пак позвъни в управлението и постъпи както го бе посъветвал Уийлд, настоявайки да бъде уведомен веднага, щом се получи информация от апартамента на Рут.
Минаха още десетина минути, през които никой не проговори.
— Никой няма там, сър — дойде отговора след малко. — Колко време да стои човека там?
— Колкото трябва — отвърна Паскоу.
Той си изключи телефона, погледна безизразното лице до себе си и каза с въздишка:
— Добре. Печелиш. Дай да ходим и да се извиняваме.
Двамата пристигнаха пред вратите на киното. Редиците седалки в салона се издигаха стръмно от трите страни на ярко осветената сцена и той изглеждаше пълен. Единственото празно място беше, разбира се, това до Ели. И израза на лицето й не можеше да се нарече радостен.
За времето, през което бе отсъствал без обяснение, той си даде сметка, когато изведнъж избухнаха аплодисменти, някъде откъм задните редове се надигна радостен вик: „Това съм аз!“ и зашарилия из публиката сноп светлина рязко се закова върху младо момиче, на не повече от шестнайсетина години.
То бе спечелило трета награда, както се разбра от прочувствената му и сълзлива благодарствена реч, която надмина и тези на Оскарите.
Уийлд наклони глава към него и бързо каза:
— Пит. В края на реда, лявото крило, петия ред отзад напред.
Паскоу преброи.
— Слава тебе, господи! — въздъхна той.
Там бе седнал Франи Рут, облечен както винаги в черно, така че бледото му лице като че ли плуваше над общия тъмен фон около и зад него. В съзнанието на Паскоу се появи образ от едно стихотворение, четено много отдавна, за един осъден затворник, когото водят към смъртта му през плътен коридор от зяпачи. Дори от разстояние бе невъзможно да сбърка това бледо лице. Значи това бе Рут, само че ако Паскоу бе прав, в момента гледаше не към осъден, а към осъждащ.
На сцената Мери Егню вече представяше втората наградена работа, която, ако се вярва на журито, заклеймявала човешката безчовечност. Прочетоха заглавието и псевдонима, разкъсаха плика, от публиката се разнесе още един радостен вик и по пътя на славата тръгна пак жена, този път на толкова години, че спокойно би могла да бъде прабаба на първата.
— Хайде — каза Паскоу, докато съпроводена от аплодисменти, жената се качваше на сцената.
Той се надяваше да мине покрай Ели незабелязано, но не успя. Леденият й поглед го шибна като камшик през лицето. Той примигна, усмихна се немощно и продължи нагоре към мястото на Рут.
— Господин Рут — прошепна той като стигна до него. — Може ли да поговорим малко?
— Господин Паскоу, здравейте. Разбира се, винаги ми е било приятно да разговарям с вас.
С обичайната си лека усмивка на уста, младият мъж вдигна очаквателно глава към него.
— Искам да кажа, навън.
— О. Не може ли да почакате малко? Това тъкмо привършва. Дават го на живо, нали знаете?
— Бих желал…
Гласът на Паскоу бе удавен от хорово шъткане и той видя, че спечелилата втора награда жена, бе започнала благодарствената си реч. За щастие възрастта, ако не друго, я бе научила на икономии и речта й бе два пъти по-стилна и два пъти по-кратка, отколкото на трета награда.
Докато тя слизаше от сцената под акомпанимента на отново надигнали се аплодисменти, Паскоу каза твърдо:
— Веднага, ако обичате, господин Рут.
— Само още няколко минути — помоли го младия мъж.
Паскоу изви поглед към Уийлд, който поклати отрицателно глава, сякаш отвръщайки на немия въпрос: „Какво ще кажеш да го сграбя под мишница и да го извлека навън?“
От сцената, Мери Егню бе започнала:
— А сега да видим кой е победителя. Журито бе единодушно в избора си. Неговите членове ми казаха, че приятните разкази може да не са популярни в един век, обърнал поглед към неприятните страни на живота, но когато са изпипани като този тук, с дълбочината на човешките чувства и с леките наброски, които рядко се срещат извън великите майстори на класиката в жанра, то това е потвърждение на всичко най-добро и ценностно в живота. С такава рецензия, вече усещам, че нямате търпение да прочетете разказа, който ще бъде публикуван в следващото издание на Газет. Заглавието му е „Живял веднъж един“, а псевдонима на автора — много подходящ, наистина — Хилари Грейтхарт, чието истинско име е…