Диалози на мъртвите

Но знаеше, че е по-добре да не противоречи на представите на Далзийл. Освен това Дебелака имаше навика да излиза прав.

Затова бодро каза:

— Е, тогава дайте да побързаме и да разкрием някое и друго престъпление, в случай, че някъде тука има скрита камера. Благодаря и на двама ви за помощта, която ми оказахте в този мой малък проблем.

— Какво? О, за това — каза пренебрежително Далзийл. — На мен ми се струва, че единствения проблем, който имаш е да разбереш дали наистина имаш проблем.

— О, да, сигурен съм в това. Мисля, че имам същия проблем, с който Хектор се сблъска миналата година.

— А? — зяпна Далзийл, озадачен от споменаването на името на най-известния некомпетентен констъбъл. — Я ми припомни.

— Не си ли спомняте? Отиде да разследва в един склад вероятно влизане с взлом. И доколкото си спомням, зад вратата на склада лежало куче-пазач, някакъв голям риджбек.

— О, да, спомних си. Хектор трябвало да мине покрай него. Не е знаел дали е мъртво, упоено или спяло. Това му било проблема, нали?

— Не — отвърна Паскоу. — Ритнал го, за да провери. И то отворило очи. Ето това му било проблема.

Глава четвърта Втори диалог

Здрасти.

Пак съм аз. Как е?

Спомняш ли си нашите гатанки? Ето ти още една.

Един за живи и един за мъртви, въртя се като вихър из полето без ритъм и причина в главата и все пак с причина, без съмнение.

Дълбоко отпечатан в меката земя всеки зиг и заг има точно значение за всеки, който познава почерка на майката Природа.

Тук дълбая следа дълбока и широка, там криввам покрай блато, тук намирам брод, а хора страдат, хора мрат, само за да разберат мъдростта на моя свят:

Правото понякога изглежда криво и дори в най-ясни дни, най-прекия път пак може да е дълъг, най-правата пътека може да е лабиринт.

Що е то?

Разбра ли вече? Винаги си бил добър в гатанките!

Напоследък много мисля за пътища — пътищата на живите, пътищата на мъртвите и как може би има само един път, и как съм стъпил на него.

Имах доста работа през няколкото дни след началото на моето Велико приключение, така че нямах възможност да го отпразнувам по подобаващ начин. Но с наближаването на уикенда почувствах нужда да направя нещо различно, нещо по-специално. И си спомних как онзи весел човек от „Автомобилна асоциация“ ми разказа колко доволен бил при завръщането си от Корфу, когато открил, че в града има нов гръцки ресторант.

„На Крейдъл стрийт, казва се «Таверна» — каза ми той тогава. — Добра манджа и имат малък двор, където изкарват масите под чадъри. Разбира се, не е същото като да седиш навън в Корфу, но при хубава вечер — слънцето грее топло, сервитьорите щъкат наоколо в националните си носии и оня тип тихичко подрънква на банджото — можеш да си затвориш очите и да си представиш, че си още на брега на Средиземно море.“

Наистина е много приятно да чуеш човек да говори с такъв ентусиазъм за пътуване из чужбина, за храната им и за всичко. Повечето британци излизат в чужбина само за да затвърдят чувството си за превъзходство над целия останал свят.

И там ли е така?

Човешката природа не се променя.

Както и да е, реших да я пробвам тая „Таверна“. Храната не беше лоша и виното бе добро, макар да изоставих експеримента с рицината още след първата чаша. Отначало ми бе хладно да седя навън на двора под фалшивите маслинови дръвчета, но храната скоро ме стопли и като запалиха свещите по масите, обстановката стана съвсем живописна. Вътре в ресторанта пееше млад мъж, акомпанирайки си сам. Не виждах инструмента, но имаше автентично гръцко звучене и ми се стори, че свиренето му е доста по-добро от пеенето. По едно време той излезе на двора и тръгна да обикаля масите, правейки серенада на гостите. Някои от тях отправиха молби да им изсвири нещо. Повечето желания бяха за нещо британско или най-много италианско, но той се опита да угоди на всички. Когато се приближи към моята маса, изведнъж радарите ми се включиха на пълна мощност, един глас ми каза: „Сега ще има малко Зорба!“, докато двама от сервитьорите затанцуваха този ужасен гръцки танц. Видях как младия музикант се стресна, после улови погледа ми и се усмихна смутено.