— Сериозно пиене?
— Бяха пияници — отвърна тя с равен глас. — Имаше все пак една добра страна. Да си пренебрегван от родителите си, просто защото те са егоцентрици, трудно се понася от едно дете. Но в това, да си пренебрегван, защото те си имат проблем с пиенето, има като че ли своего рода логика. Но тъй или иначе сцената бе вече влязла в ума ми и бях твърдо решила да уча в театралния колеж след училище. Участвах активно в самодейни представления, дори успях да се промуша и в един професионален театър като статистка в масовите сцени с деца. Това, което смятах за големия пробив, дойде когато получих ролята на Бет в сценична постановка на Малките жени, включена в летния репертоар на Торкий, където се бяха установили и моите родители по това време.
— Голям пробив, казваш? Колко голям? — попита Хат.
— Бях само на петнайсет години, за Бога — сопна се тя. После разбрала, че въпроса му е предизвикан от истински интерес и в него не се съдържа никакъв намек, се усмихна извинително и продължи: — Искам да кажа, че на мен ми се стори тогава огромен. И беше чудесна роля, наистина много далеч от главна и аз направо се разболях от щастие.
— Признавам, че изглеждаш прекрасно в това състояние — забеляза Хат, спомняйки си в какъв вид му отвори вратата, когато бе отишъл да я види.
— Любезно ти благодаря — отвърна тя. — Както и да е, голямата вечер дойде и баща ми трябваше да ме закара с колата до театъра, но в последния момент каза, че не може и трябва да ме закара майка ми. Серж му се развика, питайки го какво може да бъде по-важно от това да присъства на първата вечер на дъщеря си и татко му изнесе една надута реч, в смисъл, че нищо друго, освен спешна работа, засягаща просперитета на семейството, не би го накарала да пропусне такова голямо събитие и дори да има невероятно малък шанс да зърне малкото си момиченце на сцената, той щял да го използва. После излезе.
— Ти трябва да си умряла от щастие.
— Да ти кажа право, Серж беше много по-бесен от мен. Не се качвах на сцената, за да направя впечатление на татко, а да удавя в таланта си всички онези хора, които никога преди това не съм виждала. Но тъй или иначе някой трябваше да ме закара и когато стана време да тръгвам, майка ми се бе отцепила като талпа и тогава наистина откачих. Серж ме успокои и поръча мини-такси. Времето минаваше, а таксито не идваше. Пак позвънихме. Казаха ни, че имало задръстване някъде, но скоро щяло да дойде. Но не дойде. Дойде истерията. И в този момент се появи Серж с ключовете от колата на майка и каза, че нямало проблем, той щял да ме закара.
Хат започна да се досеща накъде върви историята. Попита с тих глас:
— Той на колко години беше? Петнайсет?
— Точно така. Бяхме близнаци и по случайно съвпадение сме родени на една и съща дата. Ама ти сигурно си детектив, а?
— Извинявай. Исках да кажа, че сигурно е нямал книжка. А можеше ли да кара?
— Като всички петнайсетгодишни момчета, мислеше че може — отвърна Рай. — Тръгнахме. Закъснявах, наистина не много, за да представлява проблем, но в моето състояние, аз се държах като примадона, закъсняваща за гала представление в Кралския театър. Непрекъснато му крещях да кара по-бързо. Беше мрачна и влажна вечер. „По-бързо“, крещях аз, „по-бързо.“ Той само се усмихна и каза: „Вържи си колана, сестра ми. Ще се подмятаме малко тая вечер“. Това бяха последните му думи. Влязохме в един завой с прекалено голяма скорост, колата занесе… всичко това се върна преди малко…
Хат се наведе през дънера, прегърна я и я притисна към себе си. Тя постоя малко така, после се дръпна решително и го отблъсна.
— Блъснахме се в кола от насрещното движение — продължи тя с равен глас, говорейки много бързо сякаш искаше да се отърве от това колкото е възможно по-скоро. — В нея имало двама души. И двамата загинали на място. Серж също. Колкото до мен, аз си спомням занасянето, спомням си как се бях проснала на настилката пред двора на една църква, представяш ли си, гледах нощното небе… а след това вече не си спомням нищо, докато не се събудих в болницата след една седмица.
Хат подсвирна.
— Цяла седмица? Яко си пострадала!
— Да. Счупено тук, счупено там. Но главата ми била най-голямата грижа на докторите. Фрактура на черепа, натиск върху мозъка. Два пъти ме оперираха. Докато оправят това, останалите неща просто ги закърпиха.