Докато говореше, ръката й неволно попипна сребърното кичурче в косата й.
Хат също протегна ръка и го докосна.
— Оттогава ли ти е това? — попита я той.
— Да. Бяха ми остригали косата нула номер, но ме увериха, че щяла да израсне пак. И наистина израсна. Но поради някаква причина, която те ми обясниха без да ми обяснят обяснението, ако разбираш какво искам да кажа, косата върху белега израсна ей такава, каквато я виждаш. Предложиха ми да я боядисам, но аз отказах.
— Защо? — попита Хат.
— Заради Серж — каза тя с все същия равен глас. — Защото мразя да ходя по гробища, но докато имам очи да се виждам в огледалото, никога няма да го забравя.
Хат я гледаше развълнувано и тя каза:
— Съжалявам, съсипвам ти деня с тези приказки. Не трябваше да ти ги разправям тия неща, поне не сега. На никого не съм ги разказвала, с изключение на Дик.
Дори и такова състояние, преизпълнен от състрадание към нещастието й, някакъв егоистичен ген в него се сгърчи от болка.
— Разказала си ги на Дик? — попита той.
— Да. Той е като теб, не притиска хората. Въпросите лесно се изкопчват, но тежестта на незададените въпроси от хора, които човек харесва, понякога става непоносима. Той само ме изслуша, кимна и каза: „Трудно ти е било. Знам какво е да изгубиш близък млад човек и вече никога не можеш да бъдеш щастлив, след като знаеш, че него го няма, за да споделиш щастието си с него.“ Много е мъдър тоя Дик.
„Аз също — помисли си Хат. — Достатъчно мъдър, за да скрия ревността си.“
Но видът му сигурно е бил доста нещастен, защото тя изведнъж се усмихна и каза:
— Хей, всичко е наред. Това занасяне преди малко ме поразтърси, но сега съм вече добре. Грешката беше моя… Да се пъча, че бързите коли не ме притесняват. Както е и всъщност. И за да го докажа, хайде да тръгваме да погледаме малко птички, преди да са отлетели на юг.
Тя се изправи, протегна му ръка и също го изправи на крака.
Той не пусна ръката й веднага, а я задържа и попита:
— Сигурна ли си? Можем веднага да се върнем в града и да прекараме остатъка от деня пред телевизора или нещо друго.
— Няма да те карам да ми правиш разбор какво означава това нещо друго — каза тя. — Но аз обещах да гледам птички и възнамерявам да гледам птички веднага щом ми пуснеш ръката.
Двамата се качиха отново в колата.
Докато потегляха, Хат каза:
— А какво стана с кариерата ти на актриса?
— Кариера е силно казано — отвърна тя. — Работата е там, че когато се възстанових напълно след шест месеца, открих, че всичко е изчезнало. Амбиции, мечти, всичко. Бях изгубила Серж и чак сега видях каква тъжна двойка са всъщност майка и татко. Случайно ми стана ясно, че важната работа, която трябвало да свърши тогава, била да изчука някакво младо групи, което примирало да чуе за всичките му любовни подвизи на велик актьор. Това бе живот, с който не исках вече да имам нищо общо.
— Значи затова беше толкова цинична, когато ми разказваше за името ти.
— За това, че открих лъжата им за ролите, които ужким били играли? Да, това като че ли потвърждаваше, че съм права. Играеха дори в реалния живот и единствения начин да се оправят с децата си беше да ги направят и тях малко артисти.
— Затова ти избра изцяло нова роля.
— Моля?
— Библиотекарка. Общоприетата представа за тях е малко отблъскваща, не мислиш ли? Тиха, престорено скромна, надуто коректна, гледаща сърдито шумните читатели над очилата, пестеливо облечена, сдържана…
— Такава ли съм според теб?
Той се засмя и отвърна:
— Не. Искам да кажа, че ако това си целяла, трябва все пак някой да ти каже, че си много далеч от него.
Тя помисли малко и каза:
— Хммм. Ще го приема тогава като комплимент. И така, след като разгледахме моята скромна персона, нека обърнем прожектора към твоята интересна такава.
— Готово — отвърна той. — Но ето какво. Ние почти стигнахме. Затова, вместо да плашим птиците, нека оставим моята интересна такава за след обяда, какво ще кажеш? Тогава ще те оставя да кълвеш по мен колкото ти душа иска.
— Добре, но първо ми отговори на един въпрос — каза тя, докато колата свиваше по един черен път, отбелязан от един много стар пътеуказател във формата на пръст, на който пишеше „Станг Тарн“. — Вие ченгетата кога се учите на инсинуации — през първата година или това е изискване, за да ви приемат в полицейската школа.