Никой не проговаряше. На Хат му се струваше, че има някаква магия между тях, която само дума може да наруши, а ако остане здрава, може би щяха да продължават да крачат така вечно. Възможно ли е да даваш клетва без да говориш, запита се той. И му мина през ума, че най-вероятно именно клетвите, положени без думи, се спазват вечно. Всъщност може би света без думи би бил много по-добър. Хората даваха имена на нещата, за да имат власт над тях. Остави ги без имена и ако да не доминираш над тях, може да ги обикнеш.
Част от съзнанието му си помисли с ужас за реакцията всред колегите и шефовете му от управлението, ако се опита да изложи тези свои идеи пред тях. Друга част от него го караше да ги изсипе всичките пред Рай и да види как ще реагира. Но за да го направи, му трябваха думи. А думите в тази тишина бяха светотатство.
И тогава до тях долетя звук по-светотатствен от всички думи накуп, звук който сякаш разпори тишината, стържейки и дрънчейки, ту груб, ту готов като че ли да се пречупи, засилващ се и спадащ, ту на камък, ту на метал.
— Това пък коя птица го прави? — попита Рай, снишила глас страхливо.
— Такава птица не съм чувал през живота си — отвърна Хат. — Звучи ми повече като…
Той се поколеба, нямащ изобщо никаква представа на какво да го оприличи.
И тогава пред тях изникнаха очертанията на Стангкрийк Котидж с такава внезапност, сякаш мъглата изведнъж ги бе изплюла от себе си.
Звукът идваше иззад къщичката. Те я заобиколиха и видяха оплескана с кал фиеста, паркирана пред ограден с дървени стволове навес, облегнал се на задната стена на къщата като пияница на социален работник.
Под малката сушина, осигурена от навеса, над едно крачно точило се бе надвесил мъж и точеше брадва. Колелото се въртеше, хвърчаха искри, метала пищеше.
— Боже Господи! — ахна Рай. — Но това е Дик. Дик, здрасти. Дик!
Дочул извисения й глас, Дик Дий се извърна и застина на място за миг, стиснал здраво брадвата с две ръце, вперил неразбиращ поглед в тях.
После бавната подмладяваща усмивка се плъзна по устните му и той каза:
— Е, на това казвам аз приятна изненада.
С едно изненадващо ловко движение за човек, чийто външен вид не предполага кой знае какъв атлетизъм, той вдигна брадвата високо във въздуха, пускайки я да се плъзне в ръцете му от главата към края на дръжката и я заби в една от цепениците, търкалящи се на земята под навеса.
— Значи ето къде сте били. Колко мъдро съм постъпил, като напалих огън. Хайде, стига сме висели вън. Както казваме в провинциален Йоркшир, добре сте ми дошли и влизайте да пием по един чай.
Глава тридесет и пета
Следващият час мина много забавно, дори твърде забавно за Рай, за да смути спокойствието на Хат.
Лекотата в отношенията между нея и Дий, която той бе наблюдавал и преди, бе дори по-отчетлива, отколкото на работното им място. Докато си говореха и се смееха, той се чувстваше, ако не отритнат, то поне тласнат в друга посока, отнасяща го все по-далеч и по-далеч от благословената близост, която те двамата с Рай бяха изпитали по време на кратката им разходка в мъглата.
На пукащия и пръскащ уютна топлина огън, Дий им бе направил чай и препечени филийки. Чаят миришеше малко на дим, но филийките — дебели порязаници бял хляб, нанизани на дългия и тънък нож и държани на огъня докато се зачервят, а след това щедро намазани със студено прясно масло и кайсиево сладко — бяха прекрасни.
Дий седеше на пода, Хат бе кацнал на трикрако столче, а Рай бе настанена на единствения стол. Това бе прекрасен предмет, направен от резбован дъб, с лъвски глави за облегалки на ръцете и лапи вместо крака, целия покрит с онази патина, която само възрастта и полировката от годините употреба придава.
— Намерих го в хамбара — обясни Дий. — Едната облегалка бе счупена и някой навремето явно е решил, че ако го боядиса бял, това няма да се забелязва. Затова зарязах рисуването за известно време, оправдавайки постъпката си с мисълта, че ако върна това нещо към службата, за която е било предназначено, ще допринеса за изкуството много повече, отколкото ако се занимавам с каквото и да било друго.
— Прекрасен е, Дик — каза Рай.
— Нали? И добре, че има подходящ човек да седне на него. Нали две мнения по този въпрос няма, Хат? Рай трябва да бъде наш председател. „Кралица и ловджийка, чиста и непорочна…“