Той изтича по брега, надявайки се всеки момент да се извърне към Рай и със смеха си да й върне цвета на лицето. Но докато прескачаше по скритите камъни и се навеждаше да види по-отблизо разбра, че място за смях няма.
Рай също бе изтичала по брега и бе застанала на една линия с него. Той се обърна към нея и извика предупредително:
— Ще се опитам да го извадя.
Тя изви поглед встрани с пресилено безразличие и отвърна:
— Там има лодка. Ще отида да я видя.
Хат извърна глава по течението. На около двадесетина метра по-нататък, малко преди устието на потока, бе завързана лодка.
Полицаят в него искаше да извика: „Не, не ходи там. Това може да е място на престъпление и колкото по-малко го замърсяваме, толкова по-добре.“
Но вместо това се чу да казва:
— Да, наистина, защо не мръднеш натам?
Само веднъж бе виждал удавен труп, но това бе съвсем достатъчно, за да му покаже какво може да прави водата отвън и разлагането отвътре, със слабата човешка плът. Рай изглеждаше достатъчно потресена и без това.
Тя се отдалечи, а той се наведе и сграби с две ръце нещото, прилично на яка на промазано яке. Трудно бе да го хване здраво, но най-накрая успя все пак и започна да влачи трупа към брега.
— О, мамка му! — изруга той тихо, когато накрая извлече трупа на брега.
Беше си труп наистина, но не цял. Или поне труп, но без нещо. Или поне трябваше да има още нещо. Всъщност трупа можеше ли да се нарече труп, ако не е цял?
Всичките тези въпроси на семантиката занимаваха ума му с една-едничка цел — да отклонят вниманието му от факта, че трупа нямаше глава.
Той събра всички сили да се съсредоточи.
Ако се съдеше от състоянието на трупа, липсата на главата явно не се дължеше на разрушителната мощ на водата. Всъщност, той дълбоко се съмняваше в способността на тези бързи води да нанесат такива поразителни щети.
Не, ако трябваше да направи едно бързо патологично заключение, основано само на наблюдателността на собствените си очи, би казал, че главата е била отрязана. И то с няколко удара.
Той измъкна трупа изцяло на брега и се изправи, доволен да се отдалечи от ужасната гледка в краката си дори само на един ръст. После се огледа да види къде е Рай.
Тя се бе качила на лодката и тъкмо се бе навела над нещо.
Полицейското му обучение този път пое нещата изцяло в свои ръце. Това явно бе място на извършено престъпление. Ясно си спомни съвета на преподавателя: „Отидеш ли на място, където е извършено престъпление, пъхаш си ръцете в джобовете и започваш да си играеш с пишката. Така няма да се изкушиш да пипнеш нищо друго.“
— Рай — подвикна той, правейки крачка към нея.
Тя се изправи и се обърна към него. Дори и при тези обстоятелства, той не можа да не се възхити на грациозното равновесие на тялото й, поемащо лекото люлеене на лодката под краката й.
В ръцете си държеше кошница или нещо от този род. Приличаше на рибарска кошница, дето рибарите слагат в нея уловената риба. И тя тъкмо откопчаваше ремъците, държащи капака затворен.
Не биваше да го прави. И не просто защото рискуваше да замърси местопроизшествието.
Не, имаше нещо друго.
Предчувствие, инстинкт, практика, наречете го както искате, но той изведнъж осъзна без капка съмнение какво има в кошницата.
— Не! — викна той и хукна към нея. — Рай, остави я!
Но беше вече късно.
Тя отвори капака и надникна вътре. Опита се да не изпищи или може би просто гласните й струни да са били толкова свити, че да не са могли да възпроизведат никакъв звук, по-силен от приглушеното ехо на брадвата по точилото. За миг му се стори, че тя ще падне през борда на лодката по гръб във водата, но колената й изведнъж се подвиха и като че ли разбрала, че нещо трябва да се махне — дали самата тя, или онова, което държеше в ръцете си — тя запокити кошницата с все сила към брега.
Тя се удари в земята, подскочи, преобърна се и от нея се изтърколи човешка глава.
Дори още преди да спре в краката му, Хат трябваше да признае, че поне едно нещо в цялата тази картина бе на мястото си. Ако един мъж трябва да умре, нека поне умре в собствените си земи.
Защото това без всякакво съмнение беше главата на Джефри, лорд Пайк-Стренглър ъв дъ Стенг.
Глава тридесет и шеста
Шести диалог
Здрасти пак.
Аз също. Какво прекрасно разнообразие притежава този път, по който ти ме тласна. Вие се през частна собственост, обществени сгради, точи се по древни пътища и селски пътечки, а сега ме изведе далеч от пренаселения град в дълбокото сърце на провинцията. Защото водещ е именно пътя, а не аз. Всъщност именно пътя прави избора, оставяйки избраниците ми да си мислят, че те ходят по него по свой собствен избор. А аз съм само един най-обикновен инструмент.