Отвърнах на усмивката му с усмивка, посочих инструмента му и го попитах как се казва — изведнъж ми се прииска да разбера дали гласа, с който говори, е толкова гръцки, колкото гласа, с който пее. Казвало се бузуки, отвърна той с ясен мидйоркширски акцент.
— О, но вие не сте грък тогава — възкликнах аз разочаровано, опитвайки се да скрия екзалтацията, която ме бе обхванала.
Той се засмя и съвсем спокойно призна, че е местен, роден и израсъл в Каркър. Следвал музика в университета, открил, както всички останали студенти, че е невъзможно да се живее с това подаяние, наречено стипендия и си докарвал по нещо отгоре като идвал да свири в „Таверната“ през повечето вечери. Но докато той не бил грък, увери ме той, инструмента му бил абсолютно гръцки — оригинално бузуки, донесено от дядо му от Крит, който се бил там срещу германците през Втората световна война — така че музиката, извлечена от него за първи път, била чута под истински маслинови дървета в топлата и пълна с ухания средиземноморска нощ.
В гласа му усетих затаен копнеж по тази далечна действителност, точно както бях усетил неприязънта му към тази цирк, в който бе принуден да взима участие. Може да е роден и израсъл в Йоркшир, но душата му копнееше за нещо, което си бе внушил, че може все още да се намери под друго, по-малко хладно небе. Бедното момче. Имаше откритото и вярващо изражение на човек, роден да бъде разочарован цял живот. У мен се появи силно желание да го спася от рухването на илюзиите му.
Музиката от тонколоните гърмеше все по-силно и танцуващите сервитьори, които канеха все повече и повече гости да се хванат на хорото, наближаваха масата ми. Пуснах няколко монети в кожената кесийка, висяща от колана на момчето, платих си сметката и си тръгнах.
Ресторантът затваряше след полунощ, но аз нямах нищо против да стоя в колата и да чакам. Има нещо много приятно в това да наблюдаваш без да бъдеш наблюдаван, да стоиш в сянката и да гледаш как нощните създания се захващат за работа. Видях няколко котки да се насочват с делова крачка към малката пресечка, където бяха разположени боклукчийските кофи на „Таверната“. Между комините прелетя кукумявка, безмълвна и далечна като спътник. Успях да зърна и нещо, което ми се стори рунтавата опашка на лисица, промъкнала се в града по работа. Интересувах се повече обаче от човешките създания, от последните гости, измъкващи се, олюлявайки се, от заведението, качващи се в колите си и потъващи в нощта — гласове подвикваха, стъпки тропаха, врати се блъскаха, двигатели се форсираха. После всички тези шумове постепенно бяха погълнати от великата симфония на нощта, без да накърнят тъмната й музика.
След това идва дълга пауза — не във време, а на време — не знам колко дълга, тъй като часовниците вече са без циферблати, докато накрая откъм края на уличката долита рев на мотоциклет и моето момче се появява — музикант, излизащ в тъмната сцена на нощната музика. Знам, че е той въпреки каската — щях да го позная и без бузукито, стърчащо на гърба му.
Той спира за миг да провери дали пътя е чист. После тръгва и поема нататък.
Аз го следвам. Лесно е. Той кара далеч под разрешената скорост, вероятно знаещ от опит как се радва полицията на такива млади мотоциклетисти, особено толкова късно през нощта. Разбирайки със сигурност, че той се отправя право към къщи в Каркър, аз го задминавам и продължавам.
Нямам никакъв план, но от надигащата се в мен радост разбирам, че план има и след като минавам знака „Край на ограниченията“ в края на града и се озовавам на стария римски път, оня път, дето се точи осем километра до Каркър прав като стрела всред букова гора, аз разбирам какво трябва да правя.