Тези думи предизвикаха размяна на озадачени погледи между Паскоу и Уингейт, което всъщност може би беше за добро.
— Мойра? Но защо трябва да разговаряте с Мойра за Дий и Пен? — попита Уингейт.
— Няма да говоря с нея за тях. Просто за най-общи неща.
— Да, но защо? — настоя Уингейт все още по-озадачен, отколкото агресивен.
— Провеждам следствие за убийство, господин Уингейт — каза Далзийл внушително. — За няколко убийства всъщност.
— Какво общо има това с нея? Тя няма никакво отношение към нито една от жертвите.
— Но е познавала Джакс Рипли, нали? Мога да си поговоря с нея за Джакс Рипли и да я питам това-онова. Е добре, аз вероятно мога да й кажа много повече неща, отколкото тя на мен. Но аз се хващам и за сламките, господин Уингейт, така че мога да се хвана и за твоята госпожа, но тук както изглежда, няма за какво да се хвана. Или все пак има, господин Уингейт?
Той се усмихна с една от своите ужасни усмивки с оголване на зъбите като отворените челюсти на багер, готов да захапе и изкорени дърво.
Паскоу се познаваше с Дебелака отдавна и всичките печеливши ходове, които бе натрупал в съзнанието си, запретърсваха с бързината на компютър огромния избор от възможни сценарии, спирайки се на този, който бе най-вероятен.
Дебелака казваше на Уингейт, че знае за това, че е чукал Джакс Рипли и му предлагаше простия избор, който всички детективи в даден момент предлагат на повечето престъпници — пей или аз ще те изпея.
Явно съзнанието на Уингейт бе препускало със същата бързина, дори може би още по-голяма, тъй като е трябвало да намери най-подходящия отговор. Не че имаше кой знае каква алтернатива.
Той поддаде веднага, но нека бъдем справедливи — поддаде със стил, обръщайки се към Паскоу и казвайки с добре премерена доза изтънченост:
— Та докъде бях стигнал? О, да, питаше ме за ученическите ми години. И за Дий, и за Пен. Чакай да видя какво ще успея да си припомня…
Не бе много поучителна история, но и без това поведението на учениците рядко е поучително.
Пен и Дий пристигнали в Ънтанк в един и същи ден, без да се познават отпреди, но скоро били тласнати един към друг от една обща кауза — оцеляване.
За разлика от по-голямата част ученици, чиито родители плащат учебните такси, те били стипендианти, известни на онези, които си плащали таксите, под името „кръшкачи“, които били приемани в една система, съгласно която срещу минимална подкрепа от страна на държавната хазна, колежа се наема да образова три или четири издънки от простолюдието на година.
Учениците обичат набедените за жертви — силните, за да имат своего рода законна мишена, на която да демонстрират силата си, а слабите — за да отклонят преследване от самите себе си.
Повечето жертви, разказваше Уингейт, били локализирани по години — първокурсниците страдали от ръцете на второкурсниците и тъй нататък. Но някои от тях се превръщали в общи жертви, обикновено заради някоя особено отличаваща ги черта, като например цвят на кожата или недостатък в речта.
— Пен беше белязан веднага щом разбрахме, че е германец — каза Уингейт. — Малкото му име е Карл, а не Чарлз, което ни се стори много подозрително. После някой видя майка му, когато тя идваше да го види в училището — едра жена, много руса, която говореше със силен немски акцент. Истинското име на баща му, разбрахме скоро ние, било Пенк, Лудвиг Пенк, което той променил, когато се натурализирал. По-късно разбрах, че избягали от Източен Берлин, когато построили Стената и дошли в Обединеното Кралство, защото Пенк имал някакъв чичо в Йоркшир, който бил военнопленник и след войната останал тук. Щели са да върнат семейство Пенк в Западна Германия, но чичо им работел в имението на лорд Партридж, грижел се за конете му. Тогава Партридж бил депутат от партията на торите в парламента, бил и в кабинета, и бързо взел каузата на семейство Пенк присърце. Със стария Макмилън на власт, либералните възгледи все още можели да сторят нещо добро на един тори по онова време, не като тая банда сега, в която всеки ден преди закуска трябва да сритваш по двама чужденци, за да покажеш, че си наш човек. Така че той получил разрешение да остане, плюс работа. Прекрасна постъпка, която стопля сърцата човешки, но в училище никой не се интересува кой знае колко от политика, освен може би да си мисли, че ако някой е бил преследван едно време, това е много добра причина да бъде преследван и сега!