„Такива встъпителни речи, дори малко по-високопарни, биха произвели впечатление на банда окаляни изродчета, играещи ръгби — помисли си Паскоу — но никой от управлението не би се разскачал от ентусиазъм.“
А на глас каза:
— Шефа се мръщи, че няма напредък, а, сър?
— Мръщи се той — изръмжа Далзийл. — Макар, че явно Лупи Линда е почнала да рита задници из Вътрешното министерство. Но на Дан Досадника му предстоят по-важни работи тук, у дома.
— Като какви например?
Далзийл хвърли поглед към вратата, където Хат и Уийлд бяха потънали в дълбок и задушевен разговор.
— Като например кой да произнесе прощалната реч на Джордж довечера, аз или той.
— Мисля, че трябва да бъде някой от по-високо — каза Паскоу изненадано. — Колкото и да те обича Джордж, мисля, че той ще очаква медените слова на господин Тримбъл и здравото му ръкостискане, придружени от часовника или какъвто там подарък сме му измислили.
— Рибарски принадлежности, казват — каза Далзийл. — Добре, ще видим.
Уийлд и Боулър бяха прекъснали разговора си и гледаха очаквателно към Далзийл. Паскоу остана с чувството за нещо неизказано, но ако бе прав, то щеше да си остане неизказано, поне засега.
— Няма да висим тука цял ден — заяви Дебелака. — Не и докато има топки за тъпчене. Хайде, момко. Отиваме в библиотеката, където се надявам да си спомниш първите две правила за добра детективска работа.
— Какви са те, сър? — попита го Боулър.
— Първото е да не си пипаш пишката по време на работа! — изкиска се Далзийл. — Второто ще ти го кажа по пътя.
Глава тридесет и девета
Въпреки обещанието си, по-голямата част от краткия път до Центъра мина в мълчание, което Далзийл най-накрая наруши:
— Какво, да не си глътна езика?
— Извинете, сър, не исках да ви безпокоя.
Хат бе решил, че като цяло, идеята да продължава да пита за татуировката на госпожа Блосъм, не е толкова добра.
— Не разговора безпокои добрия полицай, а липсата на такъв — каза Дебелака многозначително.
— Да, сър. Това ли е второто правило, сър?
— А?
— За добра детективска работа. Казахте, че ще ми го кажете по пътя.
— Второто е да не дърпаш за опашката някой, който е достатъчно по-едър, за да ти създаде проблеми — отвърна Далзийл. — Не, аз просто си помислих, че както сме си седнали така двамката удобно, това е добър шанс за теб да ми кажеш онова, което смяташ, че трябва да ми се каже.
„Мамка му — изруга наум Хат. — Бедната Джакс си отиде откога, а тоя още продължава да ме смята за пойната птичка. Дъртакът му с дъртак не може да понася да не е прав. Убеден е, че това е моя работа, но няма да миряса, докато не чуе от устата ми, че е така. Е, сега му е времето да му изтърся кой от неговите тъпанари го е направил. Ще му кажа: «Да, сър, имам да кажа нещо за онази информация, подадена на Джакс Изкормвача.» И когато оня се надърви целия, със самодоволна и всезнаеща усмивка на лицето, очаквайки признанието ми, да му изтърся, че пойната птичка е неговия дърт коцкар Джордж Хедингли, на чието прощално парти ще присъства тази вечер. Да го видя какво ще направи.
И какво наистина ще направи? Ето в това беше въпроса. Вероятно чуе ли такова нещо, няма да може да го подмине току така. Сигурно щеше да започне процедурно разследване и вместо да се понесе с опънати платна към залеза, бедния Джорджи Порджи щеше… е, достатъчно вече бе репетирал възможните последици за Хедингли.“
Той започна:
— Ами, сър, има едно нещо…
— Да?
— Знаете, че Чарли Пен пише книги, нали? Е, помислих си, след като чух какво разправя доктор Ъркухарт…
— Не викай вълка в кошарата — предупреди го той.
— … за това, че Уърдман бил толкова пристрастен към игрите на думи, че вероятно гледа на всеки печатан текст като на кодирано евангелие и аз се запитах дали си струва да хвърлим едно око на романите на Пен…
— Така ли? Готов ли си доброволно да ги прочетеш? Щото ако си, тръгнали сме тъкмо за там, закъдето трябва.
— Не, сър, в никакъв случай — отвърна Хат. — Искам да кажа, мен не ме бива по тези неща, но защо не поговорим с някой, който го бива?