— Значи не са се стискали много да ги похарчат, нали?
— Всичко бе готово предварително, просто трябваше официално да се обяви, че всички сметки ще бъдат платени.
— И какво общо има всичко това с Дий?
— Всъщност нищо. Обаче се сещаш за онази борба между Пърси Лапацалото и Последния актьор-директор, нали? Е, те двамата отчаяно се опитват да оберат лаврите от Римския квартал и тъй като Дик знае безгранично повече за класическата история, отколкото Пърси, той го мъкне със себе си да придава необходимата тежест на изявленията му. Проблема, от гледна точка на Пърси, се състои в това, че Дик е толкова честен, че Амброуз Бърд не повдигна никакви възражения.
— Ами какво стана с онази жена, как и беше името, онази, дето се разболяла? Още ли не е излязла на сцената?
— Шшшт — изшътка му Рай, снишавайки глас. — Имаш предвид Филомел Карканет, а онази там, дето се крие зад купищата Транзакции, е именно тя. Дойде тази сутрин да наглежда генералната репетиция. А тя знае за римски Мид Йоркшър повече, от когото и да било на този свят. Бедата е там, че не може да говори с никого на този свят повече от пет минути, което представлява огромен комуникативен проблем. Дойде тук преди около час да си събере мислите и още ги събира. Докато в същото време онези двамата са там, чудейки се какво да направят, за да пипнат поста. Би ли включил чайника?
— А ти за кого залагаш? — попита я той.
— И двамата са съсипници — отвърна тя, сипвайки нескафе в чашите. — Гледат само да защитят всеки своя си ъгъл. Тъй или иначе, не си дошъл тука да дискутираш интригите на Центъра, нали? Какво те накара този твой Карабас Барабас да ме питаш? Чайника кипи.
„Сигурно съм направен от стъкло — помисли си Хат. — Всеки ме чете като книга.“
— Книги — отвърна той. — Каза ми, че си почитателка на книгите на Пен.
— Приятно ми е да ги чета — каза Рай, сипвайки вода в чашите и подавайки едната на Хат. — Макар че откакто той се превърна в мой почитател, интереса ми сякаш понамаля. Винаги, когато прочета някоя мъдра мисъл на Хари Хакър, сякаш чувам неговия глас. Жалко. Това е нещо като яденето. Можеш с удоволствие да си хапваш някоя пържола, но никак не ти се иска да мислиш откъде е отрязана.
Хат, който до този момент нито веднъж в живота си не бе позволил на такива мисли да смущават храносмилането му, кимна мъдро и каза:
— Много вярно. Но да се върнем на книгите на Пен. Веднъж видях една да я играят по телевизията и след десетина минути се отказах, така че би ли могла да ми дадеш едно кратко резюме? — После, за да отговори предварително на въпроса, който видя готов да потрепне на устните й, додаде: — Работата е там, че онзи лингвист от университета смята, че Уърдман толкова се е пристрастил към думите, че ако успеем да добием представа какъв вид неща чете, повишаваме възможностите си да добием представа за него самия.
— Или какъв вид неща пише, искаш да кажеш — уточни Рай. — Теб не те интересува дали чете романчетата за Хари Хакър, а дали ги пише.
— Трябва да проследим всички възможни варианти — каза Хат.
— Така ли? И затова ли твоя Карабас Барабас хукна да търси Дик? Ако не можете да хванете виновния, какво ви пречи да тормозите невинния — току виж сте успели да го изтормозите достатъчно, за да направи самопризнания, а?
— Може и да си права — отвърна Хат. — Но това важи само за генералите. На такива като мен не ми дават да пипам тоягата, затова ми се налага да се придържам към старомодните методи за тормоз върху хората отдалеч, като им задавам въпроси.
Тя помисли малко върху думите му, после каза:
— Хари Хакър е нещо като сборен образ на Хайне, Лермонтовия герой Печорин, с малко примеси от Шерлок Холмс, Дон Жуан (по-скоро Байроновия, отколкото Моцартовия) и Рафълс…
— Чакай, чакай — прекъсна я Хат. — Не забравяй, че говориш с най-обикновен човек, чиято представа за добро четиво е вестник, който има повече картинки, отколкото думи. Ако може да прескочим литературната плънка и да се придържаме към чистите факти…
— За един образован ум — каза тя студено — онова, което ти наричаш „плънка“, служи за обозначаване на нещо като справочна стенография, спестявайки стотици думи от една сричка. Но щом настояваш. Хари е обикновен младеж, шарещ из Европа през първите няколко десетилетия на деветнадесети век, забърквайки се в много от големите исторически събития, нещо като скитащ декламатор, малко нещо мошеник, но със свои собствени морални параметри и златно сърце. Миналото му тъне в мъгла и една от свързващите нишки, пронизваща всички книги, е да разбере кой е психологически, духовно и генетично. Такива интроспекции биха били малко скучни за романтичен трилър, обаче Пен ги оживява като ги описва във формата на срещи с неговия, на Хари, doppelgänger, което представлява всъщност друго негово аз. Звучи тъпо, но дава резултати.