— Вярвам ти — каза Хат. — Този Хари ми звучи истински особняк. Как така тези книги са успели да станат толкова популярни?
— Не ме разбирай погрешно за Хари. Той е истински романтичен герой. Той може да бъде центъра и душата на всяко парти, да вади птички от ръкава си и въпреки това отвреме-навреме го спохождат байронови пристъпи (съжалявам, не мога да измисля друга дума) на меланхолия, по време на които не иска нищо друго, освен да бъде сам и да си общува с природата. Спасява го само доброто чувство за самоирония, която го изправя на крака, точно когато започва да ти се струва, че се взима много насериозно. Книгите са пълни с остроумни сравнения и забележки, много шеги, вълнуващи сцени, добър, но не прекален исторически фон и силна фабула, която често включва умно измислени загадки, които Хари разрешава. Книгите не са шедьоври на изкуството, но представляват много добро не неинтелигентно леко четиво. Тяхната телевизация, както често се случва, успява да скрие, разводни или просто да премахне по-голямата част от тези елементи, които придават на романите техния собствен облик.
Тя млъкна и Хат остави чашата на масата, за да изръкопляска не съвсем на шега.
— Чудесно представяне — каза той. — Гладко, стилно и на това отгоре разбрах почти всичко. Но да минем на въпроса, има ли в тях нещо, което може директно да го свърже с онова, което знаем за Уърдман?
— Е, зависи какво разбираш под множественото число на думата знаем. Смея да твърдя, че цялата реколта от полицейска информация и онези остатъци, които съм успяла да откъсна от теб, са две различни неща. Но от моята скромна гледна точка, отговора е възможно, но не уникално.
— А?
— Искам да кажа, ако се окаже, че Уърдман е написал нещо като сериите за Хари Хакър, това би било смайващо. Но аз лично мога да се сетя за много други книги, за които няма да се смая, че той ги е писал, само че пак ще бъде, тъй като авторите на някои от тях са мъртви, а на тези, които не са, не живеят в Мид Йоркшир.
— Точно за това става дума. Пен живее в Мид Йоркшир — каза Хат. — От какво се интересуваше той още, от някакъв германец май беше?
— Хайнрих Хайне? Тук едва ли бих могла да измисля нещо, освен че е нещо като прототип за Хари Хакър. Малкото име на Хайне е било Хари, знаеше ли го това?
— Хари? Мислех, че каза Хайнрих.
— Това име е дошло по-късно. На един от преводите си Пен го бе написал Хари, аз го попитах и той ми каза, че при раждането си Хайне бил кръстен Хари, на името на някакъв англичанин, приятел на семейството. Това име му създавало огромни проблеми в детството, понеже в техния край хората подтиквали магаретата си да вървят по-бързо като им подвиквали Хари! Когато приел християнската вяра на двайсет и седем години, Хайне променил името в неговия немски вариант.
Хат се бе превърнал целия във внимание.
— Искаш да кажеш, че другите деца са го тормозели заради името му?
— Очевидно. Не знам дали тогава е имало антисемитизъм, но както Пен ми го разправи, прозвуча ми доста травматично.
— Сигурно — възкликна Хат развълнувано. — Същото нещо се случило и с него като е бил ученик.
Той й разказа за онова, което бяха успели да разберат за миналото на Пен.
Тя смръщи вежди и каза:
— Ама, че се задълбавате. Предполагам, че по същия начин сте проверявали и Дик.
— Ами… да, все пак трябва да събираш всички съответни факти за всеки от едно разследване. За да бъдеш честен с всички.
Слабото му оправдание предизвика подигравателния смях, който заслужаваше.
— И какви съответни факти открихте за Дик? — поиска да узнае тя.
„Защо ставаше така, че когато говореше с Рай, винаги стигаше до точка, от която, въпреки зловещия глас на Далзийл: «Помни, че си ченге», започваше да му се струва, че най-лесното е да й кажеш всичко.“
Той й каза всичко, вземайки снимката от бюрото в ръце, когато стигна до смъртта на Джони Оуксшот с думите:
— Предполагам, че този в средата е той. Пен има същата снимка у тях. Явно е означавал много за тях.