Рай взе снимката от ръцете му и впери поглед в ангелски усмихващото се лице на момчето.
— Когато някой, към когото си привързан, умре на млади години, наистина означава много. Какво страшно има в това?
Той си спомни за брат й и каза:
— Да, разбира се, така е, не исках да кажа, че в това има нещо странно. Но опитите да го извикат… — Тук, в случай, че и Рай може да е правила подобни спиритически сеанси или някакви други начини, които едно младо момиче би могло да измисли, той млъкна за миг и побърза да прескочи темата: — Обаче тази работа с речниците е малко странна, не ти ли се струва?
— Голяма работа — възрази тя. — Всеки, който го познава добре, знае за тези речници. Колкото до името му, всеки би могъл да хвърли поглед в избирателните списъци. Или в списъка на служителите тук. Или в телефонния указател. Фактът, че му викат Дик, не означава нищо повече от това, че на теб ти викат Хат, а на мен — Рай.
— Да, но Орсън…
— Не е по-лошо от Етелбърт. Или Райна, ако трябва да говорим.
— Не, аз имам предвид Орсън Уелс…
Тя го загледа озадачено, после започна да се усмихва и накрая избухна в откровен смях.
— Чакай, не ми казвай. Орсън Уелс… „Гражданинът Кейн“… розови пъпки! Чувала съм, че като се дави, човек се хваща за сламка, ама това вашето… И какво идва след това? Пръстът на злото може би? Макар, че като се сетя за вашия господин Далзийл, наистина правя някои асоциации…
Не му стана ясно точно какво иска да каже, но му се стори, че не е добра идея да пита.
— За тези речници на Дий… Ти знаеше ли за тях? — попита я той.
— Да. Виждала съм някои от тях.
Той веднага се сети за онова, което им бе казал Уингейт за Еротичния речник и ревниво попита:
— Кои по-точно?
— Наистина не мога да си спомня. Важно ли е?
— Не. Къде си ги виждала? Тук?
Той се огледа из офиса, търсейки къде могат да бъдат.
— Не. В апартамента му.
— Ти си ходила в апартамента му?
— А да има някаква причина да не съм?
— Не, разбира се, че не. Просто се питах как ли изглежда.
Тя се усмихна и каза:
— Нищо особено. Малко тесничко, но това е сигурно защото всеки сантиметър е претъпкан от речници.
— Да? — подкани я той напрегнато.
— Да — продължи тя. — Не защото той е пристрастен или вманиачен на тази тема, а просто защото те са центъра на неговия интелектуален живот. Пише книга за тях, нещо като история на речниците. Когато излезе, сигурно ще се превърне в учебник.
Говореше с оттенък на служебна гордост.
— Кога ще стане това?
— Още четири, пет години може би.
— О, добре. И без това ще чакам сериала — каза Хат. — Или статуята.
Той се облегна назад, отпи от кафето и вдигна поглед към снимките на стената. Пак му направи впечатление, че всички са на мъже. Но нямаше да го споменава, дори и с равен глас. Преди това всеки намек, че Дий влиза в постановката, предизвикваше гневно възмущение. А сега, този лек и неутрален разговор за него показваше, че е направил значителен напредък към сърцето й. В никакъв случай не би рискувал точно сега да се прави на ревнив съпруг! Затова попита:
— Това фамилната галерия на Дий ли е?
— Не — отвърна Рай. — Това, доколкото знам, са известни създатели или спонсори на речници. Онзи там е Натаниел Бейли май. Ной Уебстър. Доктор Джонсън, разбира се. А онзи там може би ще заинтересува човек с твоята работа.
Тя посочи най-големия, окачен точно срещу бюрото — брадат мъж, седнал на кухненски стол с книга на коляното и плоска шапка, придаваща му вид на руски бежанец.
— Защо?
— Казва се Уилям Майнър, той е американец, доктор, който има голям и решителен принос в проучването за ранната употреба на думите в нещо, което по късно става Оксфордски английски речник.
— Очарователно — бе коментара на Хат. — А с какво се слави в сферата на полицейската работа? Да не би да е открил кога за първи път е била употребена думата ченге?
— Не, не мисля. Става дума за факта, че е прекарал по-голямата част от четиридесетте години — годините на най-голям принос към OED — в затвора за убийство.
— Господи! — възкликна Хат, поглеждайки към снимката с подновен интерес.
Обратно на общоприетото мнение, че няма изкуство, с което да се определя човешката психика по лицето, много от лицата, които бе виждал в полицейските албуми, като че ли имаха нещо престъпно във всяка тяхна черта, но в тази ведра фигура би могла да послужи за модел на Добрия стар господин от всяка детска приказка.