— Бедното хлапе.
Дий прочете съобщението, после прочете Диалога още веднъж.
— Какъв ужас — каза той. — Въпреки това не е без някои хубави попадения. Ако нашия човек се опита да напише някой по-конвенционален разказ, може би ще се справи много добре.
— Значи само това ти идва в главата, така ли? — предизвикателно попита Рай. — Някакво графоманче използва вестникарските статии и развихря фантазиите си върху тях, това ли искаш да кажеш?
Дий вдигна високо вежди и й се усмихна.
— Ние май сме си разменили репликите с теб — каза той. — Миналата седмица аз се питах какво става, а ти пускаше студения душ. Какво се е променило?
— И аз мога да те питам същото.
— Ами добре, да видим тогава — каза той с онази благоразумна сериозност, която понякога я дразнеше. — Може би аз съм сравнил въображаемите си подозрения спрямо хладния и рационален отговор на моята умна и млада помощничка и съм разбрал, че се правя на магаре. — На лицето му цъфна широка усмивка и той бързо добави: — Или на нещо от този род. А ти?
Тя отвърна на усмивката, после каза:
— Забелязах още нещо в Газет. Чакай малко… да, сетих се. Там пише, че срока на дознанието във връзка със смъртта на оня от „Автомобилна асоциация“, било удължено, за да можела полицията да проведе разследването по-подробно. Това може да означава само, че у тях са се зародили подозрения, че смъртта може да е насилствена, нали?
— Да, но има подозрения и подозрения — отвърна Дий. — Всяка неочаквана смърт трябва да се разследва подробно. Ако е нещастен случай, изследват се причините, за да се установи дали не са резултат от небрежност. Но дори и ако има съмнение за престъпно деяние, като в този случай, това означава…
Той вдигна Диалога и очаквателно замълча.
„Това е проверка — каза си тя. — Дик Дий ми провежда контролно.“
Когато бе започнала работа тук, отначало бе почувствала снизходително отношение, а после бе разбрала, че това е част от неговия преподавателски подход, който бе далеч за предпочитане пред това или да й казва нещо, което знае, или да не й казва нищо за онова, което не знае.
— Всъщност не означава нищо — каза тя. — Не и ако тоя използва за вдъхновение новините. За да означава нещо или дори да наподобиш съвпадение, трябва да е написано преди събитието.
— Преди отразяването на събитието във вестника — поправи я Дий.
Тя кимна. Разликата бе малка, но съществена. Това бе още едно от качествата на Дий. Подробностите, около които вдигаше шум, бяха обикновено по-скоро важни, отколкото егоцентрични.
— Какви са тия работи за дядото на студента и бузукито? — попита тя. — За тях няма нищо във вестника.
— Няма. Но ако е вярно, което ние не знаем, може да означава просто, че разказвача е разговарял по някое време с Дейвид Питман. Подозирам дори, че този разказ младото момче го е разказвало на не един гост на ресторанта.
— И ако се окаже, че човека от „Автомобилна асоциация“ е прекарал отпуската си в Корфу?
— Мога да ти измислям възможни обяснения до довечера — отвърна той отегчено. — Но какъв е смисъла? Ключовият въпрос тук е кога се е повил последния Диалог в Газет. Не ми се вярва да са толкова организирани, че да го установят с точност, но някой все пак може да си спомни нещо. Аз ще взема да им се обадя, а ти през това време…
— … продължи да четеш тия тъпи глупости — прекъсна го Рай. — Добре де, ти си шефа тука.
— Така е. Но това, което исках да кажа беше „а ти през това време вземи да размениш няколко приятелски думи с твоя поклонник орнитолога там.“
Той хвърли поглед към рецепцията, където бе застинал строен млад мъж с открито момчешко лице и черен костюм и чакаше търпеливо.
Казваше се Боулър, инициала на името му бе Е. Рай знаеше това, защото той й бе показал читателската си карта, когато се бе появил за първи път на рецепцията, за да помоли за помощ при работа със CD-ROM устройството на един от компютрите. Дежурни бяха тя и Дий, но Рай бе разбрала, че за експерт по високите технологии вече считаха само нея. Не че шефа й беше технически бос — подозираше, че знанията му надхвърлят даже нейните — но когато й се стори, че го познава достатъчно, за да го запита, той й се бе усмихнал с една от сладко-тъжните си усмивки и бе казал, сочейки към компютрите:
— Това там са бели петна.
След това посочи лавиците с книги и добави: