— Salve, domine. Scin’Latine?
Дий отвърна:
— Immo vero, domina.
После взе от сергията една бронзова котка и избърбори цяло изречение на латински, на което жената отвърна:
— Уф, мамка му! Такива като теб няма да има много, нали?
— Не, сигурно съм единствен — засмя се Дий. — Това, което казах беше, че малкото котенце ми харесва, но това в кафявата роба ми харесва много повече.
— Вярно? Виждам, че май ще е по-добре да науча латински и староанглийски заради такива сладури като теб и ако искам да оцелея.
Далзийл гледаше тази безобидна размяна на реплики с интерес, забелязвайки с каква лекота библиотекаря се шегува с готовността на жената да превключи на режим флирт. Никой не му бе казвал, че Дий е женкар, но това бе може би защото нито веднъж не е бил разпитван от жена.
Докато продължаваха нататък, той попита:
— Какви бяха всички тези неща?
— В интерес на правдоподобието, някои от сергиите се обслужват от истински хора. Амброуз Бърд ги събра от своята компания. Актьори, невключени в репертоара и които нямат нищо против да припечелят някоя и друга пара. Знаят достатъчно латински и англосаксонски да кажат здрасти и да попитат някой потенциален клиент дали говори някой от двата езика. Когато, както се случва в повечето случаи, видят срещу себе си неразбиращ поглед, превключват на нещо като развален шекспиров английски.
— Като изключим някой и друг учен тип, който случайно говори езика.
— Какво би бил света без учени типове? — попита Дий.
— Би изглеждал малко по-добре — отвърна Далзийл. — И те наистина ли продават всички тези джунджурии?
— Висококачествено изработени копия — поправи го старателно Дий. — Да, щом влезете в пазара, можете да си купите една follis, пълна с folles…
— А?
— Follis означава кесия за пари, но и монетите, особено медните и бронзови монети с малка деноминация, които тя съдържа. С тях можете да правите покупки от действащите щандове или да платите в онази taberna ето там.
— Това е нещо като кръчма, нали? — попита Далзийл с интерес.
— В дадения случай, по-скоро кафене — отвърна Дий. — Но е добро място, където да проведем разговора си. Обърнете внимание на calidarium-a или банята, докато минаваме покрай нея.
Той посочи една остъклена врата. Надничайки през стъклото, Далзийл видя малък басейн, пълен с димяща вода, в който седеше гол мъж, четящ навит на руло папирус. По-нататък, вече едва видими през облаците пара, се долавяха очертанията на още водни площи. В тях и покрай облицованите им с плочки краища, мърдаха фигури — някои увити в чаршафи, други очевидно голи, но виещата се пара задържаше всичко в рамките на мидйоркширската почтеност. Минаха няколко секунди, докато разбере, че това, което вижда всъщност е първия малък басейн, увеличен от умно поставени огледала и подсилен от видеокартини, вероятно специално подбрани от стари холивудски екранизации на римската епоха.
— Умно, нали? — обади се Дий зад гърба му.
— Не особено — отвърна Далзийл. — Не и след като човек види голямата баня в ръгби клуба. Освен това там знаят всички думи на песента „Добрия кораб «Венера»“.
Таберната също бе далеч зад ръгби клуба по асортимент. Обслужването го нямаше никакво, а когато го имаше, избора беше между някакъв горе-долу автентичен плодов сок и абсолютно анахронична чаша кафе или чай.
— С любезното съгласие на съветник Стийл, когото убедиха, че в проекта трябва да присъства силен елемент на самоиздръжка — обясни Дий.
— Значи не съжалявате, че вече не ви пречи, а? — попита Далзийл докато сядаха на една от мраморните пейки.
— Бих могъл да сметна този въпрос за провокативно обиден, ако не бях убеден, че вашето намерение е да провокирате — отвърна Дий. — Във всеки случай, суперинтендант, трябва да разберете, че успеха или провала на този проект означават много малко за мен. Като цяло, въпреки образователния му елемент, той се доближава неприятно близо до представата ми за кич. В тези времена на достъпни за ползване и напълно автоматизирани високотехнологични изложби, все още изпитвам носталгия към старомодните музеи, с тяхната лека миризма на мухъл и благоговейна тишина. Миналото е една съвършено друга страна и понякога си мисля, че я посещаваме по-скоро като тумба футболни хулигани по време на мач, отколкото като сериозни туристи. А вие, господин Далзийл? Какво изпитвате към миналото?