— Защо не? Прочети това.
Той извади от джоба си купчина смачкани листове и му ги подаде. Тримбъл бе отишъл в средата на залата, надигнаха се викове за тишина и когато апела предизвика възцаряването на нещо, което би могло да мине за тишина, той започна да говори без да вади бележки. Имаше отлични маниери на добър оратор в очите на публиката и докато разкриваше прекрасните моменти на един пенсионерски живот, щедро поръсен с шеги и остроумия, трудно бе да се повярва, че само преди секунда бе проявил неохота да го стори.
Паскоу, който нямаше защо да слуша за достойнствата на Хедингли, зачете листовете, дадени му от Далзийл. Погледът му скоро стана съсредоточен и след като ги прочете по веднъж, той започна да ги чете втори път, след това смушка Далзийл в ребрата или по-точно на онова място, където под пласта подкожна мазнина смяташе, че се намират — нещо съвсем противно на субординацията — и изсъска:
— Откъде, по дяволите, изникнаха тия неща?
— Спомняш ли си, Енджи, сестрата на Джакс Рипли, на погребението? Това са копия от имейли на Джакс до нея.
— Това го разбрах. Искам да кажа, как са попаднали у теб?
— Енджи, звъннала на Дан Досадника преди да си тръгне за Щатите в неделя. Когато му казала какво иска, той й отговорил, че иска да ги прочете и тя му ги пуснала по пощата. В неделя никой не работи, така че той ги получил тази сутрин.
Техният приглушен разговор започваше да привлича внимание, затова Паскоу хвана Дебелака за ръкава и го дръпна от бара към задния край на стаята.
— Внимавай — предупреди го Далзийл. — Това, дето го дърпаш е висококачествен вълнен плат, какъвто има само кмета на Брадфорд.
— Разбираш ли какво значи това? Разбира се, че ти е ясно, мамка му! Дебел и мекичък висш служител. Пойната птичка на Рипли е бил Хедингли, а не Боулър!
— Аха — отвърна Далзийл безучастно. — Винаги си е бил такъв Джордж. Магаре. Но приликата не свършва дотук.
Главният констъбъл бе вече загрял и тъкмо говореше за старомодните достойнства като вярност към колегите и абсолютна надеждност.
— Ти си знаел!
— Не и докато не се разболя, след като я утрепаха. Замислих се малко тогава. Може би бях несправедлив към Боулър. Искам да кажа, Рипли беше отворено момиче. Ако ти трябва информация, няма да хващаш чистачките.
— А главния… нищо чудно, че се дърпаше за прощалната реч. Никак няма да изглежда добре — един ден възхваляваш някого до небесата, а на другия го сваляш с гръм и трясък за корупция!
— Корупция? Е, това вече е много голяма дума за такава дреболия като да си топнеш някъде пишката. Виждал ли си госпожата на Хедингли напоследък? Прилича на боклукчийски камион. Мъж като Джордж какво да прави? Седи там и просто плаче някоя с големи амбиции и също такива големи цици да го хвърли в колата си. Трябваше да му обръщам повече внимание.
Тази демонстрация на бащинско самообвинение би била трогателна, но пред Паскоу такива неща не минаваха и той възмутено каза:
— Но той ни е продал за едно чукане набързо!
— Много чукане, ако четеш между редовете и някои от тях не толкова набързо. Тоя Джордж, а? Бая неща можеш да научиш от него.
— Спести ми урока, благодаря — отвърна Паскоу сурово. — Какво все пак е накарало Енджи Рипли да споделя тия мръсотии с главния? Не описват сестра й в кой знае колко добра светлина.
— Тя не е мислела за репутацията на сестра си, мислела е за убийството й.
— За убийството й… Господи! Искаш да кажеш, че за да й затвори устата, той я е убил? Джордж Хедингли? Тя трябва да е луда.
— Тя не е познавала Джордж, нали така? Всъщност, когато е била на погребението, тя е помислила, че описанието подхожда на мен! В минутата, в която Дан ги е прочел, е разбрал, че става дума за Джордж. Глупава крава.
В гласа му прозвуча възмущение. От друга страна, помисли си Паскоу, след като е взела Дебелака за любовник на сестра й, бе много лесно да се разбере, как е направила и следващата стъпка — да го сбърка и с убиеца й.
Той запази мисълта в главата си и попита:
— Но какво ще стане сега…? Всъщност, какво е станало? Какво каза на главния, та му стана толкова хубаво?
Тримбъл се бе разпрострял върху личните качества на Джордж Хедингли и го правеше с голямо усърдие и апломб, накарали слушателите да го зяпат в устата като омагьосани. Изобщо не звучеше като човек, който се страхува, че прощалното му красноречие може някой ден да бъде представено като доказателство за погрешната му преценка и липса на контрол.