Паскоу прелистваше страниците, оставяше ги да се отварят самички и изведнъж видя, че чете думи, които наскоро бе чел.
Псалм 27, към който Уърдман май бе толкова привързан и в който (ако Потъл бе прав) бе намерил уверението, че щом действа по указания от Оня свят, значи е неуязвим.
Обаче думите (както му подсказа отличната му памет) не са същите. В Библията псалма бе озаглавен Псалом на Давид, докато тук в този псалтир заглавие бяха само първите две думи от латинския оригинал — Dominus illuminatio. Не, не от оригинала, разбира се. Латински превод от еврейски.
Странно нещо са това думите. И имената. Да вземем Чарли Пен. Кръщелно име Карл Пенк. Карл Краута. Колко ли боли да ти запратят собственото име в лицето с такава насмешка? Като неговия поетичен герой, Хайне. Кръстен Хари. И са го подигравали с възгласа, с който подкарвали магаретата. Докато не го променил, а заедно с него и религията си. Но не можеш да промениш белезите вътре в теб.
Или Дий. Още един с проблеми. Орсън Ерик. Това са имена, които малките диваци моментално долавят в игрите си. Но поне все пак са успели да му дадат инициалите, дето по-късно са му оставили вратичка за измъкване. OED. Дик Речника. Какъв ли багаж е взел със себе си докато се е измъквал през тази вратичка?
Да можеше и той така да се измъкне от Рут. Тук няма игри с имената, ако изключим умалителното от Франсис на Франи. Но той все още си спомняше стихотворението, казано от него на погребението на Джонсън: „… Има смразяваща тайна, скрита в думите твои… всред камъни, коренища“ и как очите на декламатора бяха потърсили неговите с едва доловимо подигравателно огънче, леко слагайки ударение на коренища.
Или да не би така да му се бе сторило? И този негов опит да долови нещо смислено в тези игри с имената, дали не беше симптом на личната му парономания? В края на краищата смяната на нежелано име с друго беше нещо обикновено. Нямаше нужда да търси далеко — младият мъж, трогателно вярващ, че ходенето на погребения на убити жертви е задължение на всеки добър детектив, работеше рамо до рамо с него. При нормални обстоятелства сигурно би било дразнещо да се обръщат към някого, който се казва Боулър, с името Хат, но когато истинското ти име е Етелбърт, тогава го приемаш с огромно облекчение. Освен това има и други, по-лични и интимни форми на промяна на имената, както например Джакс (ето още един пример) е викала на Хедингли Джорджи Порджи. Което съвсем не означава, че Боулър или детектив инспектора трябва да бъдат включени в списъка на заподозрените!
Макар че като помисли човек, начина, по който Джордж Хедингли бе успял да запази връзката си с Рипли, демонстрира онова, което на един човек от следствена служба няма защо да се демонстрира — че от всички животни, човек е най-непроницаемото и най-непредсказуемо.
Пищната проповед на викария най-сетне наближи края си. Според него, ако някой човек някога е заслужавал да седи от дясната страна на Бог, то това несъмнено е Пърси Фолоус.
Макар че, както се разбра, той повече би предпочел да седи от която и да е страна на Амброуз Бърд.
Това бе една от онези мисли, на които на човек изведнъж му се струва, че ги е изрекъл на глас и той се огледа виновно, но никой не гледаше към него възмутено. Дик Дий седеше в другия край на реда, вперил неподвижен поглед в амвона и изражението му можеше да се нарече ту съсредоточено, ту печално. До него бе седнала помощничката му, Рай Помона. Чието присъствие може би бе истинската причина за горещото желание на младия Боулър да дойде на погребението. Той бе останал с впечатлението, че нещата в тази насока, от времето на тяхната злополучна екскурзия до Станг Тарн, се развиват добре. Ако бъдеше помолен, можеше да даде някой и друг мъдър съвет на детектив констъбъла. Полицейската работа прави добро впечатление на някои цивилни, особено в случаи като този, включващ мистериозни съобщения и гатанки, и неочаквани обрати и завои. Той не се съмняваше, че Боулър, съзнателно или подсъзнателно, вече е използвал този даден от Бога обрат, за да сподели повече информация с момичето, отколкото един млад детектив би трябвало да споделя. Особено такъв, който работи за Дебелия Анди, чийто възглед за даване на информация на цивилни бе „казвай им само толкова, колкото трябва, а на тези некадърници много не им трябва!“ Но когато си млад и влюбен, дори и слон като Далзийл може да ти се стори мравка.