Имаше и още една пречка, която бе трудно да се преодолее, защото бе непредвидима. Онова чувство, че си нещо специално, което започваш да изпитваш след като си бил допуснат до същинската кухня на следователската работа, беше много деликатно нещо. Но това бе тънък лед и ако на твоята довереничка се наложи да се сблъска с грубата действителност на даден случай, доброто впечатление бързо може да се превърне в отвращение.
Рай Помона бе минала по този тънък лед два пъти едно след друго — първия път и най-жесток сблъсък, когато е присъствала на намирането на трупа на Пайк-Стренглър, последвано кажи-речи веднага след това от убийството на Пърси Фолоус и Амброуз Бърд, което, макар връзката й с него да не е била толкова пряка, сигурно здраво е подсилило ефекта от оня ден в Стангдейл.
Така че сега, мислеше си Паскоу, бедния Хат сигурно вече разбира, че откровенията, до този момент изглеждали ключ към сърцето й, са просто нежелани напомняния за неговата друга страна, от която тя иска да се избави.
Ако младия детектив констъбъл го помолеше, той сигурно щеше да му каже нещо от рода на: „Ако тя наистина те харесва, Хат, ще го преодолее и макар да не харесва онова, което правиш, тя ще те уважава за това, че го правиш.“
Но това, както и всички мъдри слова, бе банално, затова той го запази за себе си, макар да забеля как очите на Хат не се отделиха от Рай, която, след като проповедта свърши и опечалените се събраха около гроба, разговаряше тихо с Дий. Добре поне, че не бяха обект на енергичното внимание на медиите, които бяха разярили Линда Лъпин на погребението на брат й толкова, че тя бе излязла с официално оплакване за „безчувствено поведение, граничещо с нарушение на човешките права“. Резултат — комбинация от редакторски диктат и полицейско присъствие, което държеше башибозушките орди на почетно разстояние.
— Нелошо изпращане — каза Далзийл. — Какво го мръщиш това твое мургаво лице? Да нямаш лош вкус в устата? Аз поне слушах проповедта, докато ти си играеше с псалтира да търсиш мръсни думички.
Спящият Далзийл пропускаше по-малко неща от много хора в будно състояние.
— Медитирах върху псалмите — каза Паскоу. — По-точно върху псалм 27. „Господ е светлина моя и избавител мой; от кого ще се боя?“ Любимия стих на Уърдман.
И все още бе такъв, все още си играеше с него…
— Добре ли си? — попита Далзийл.
— Да, извинявай. — Той се върна на земята, давайки си сметка, че Дебелака току-що е казал нещо, а той не го е чул.
— Казах, че му върши работа.
— Кое?
— Двадесет и седми псалм — каза Далзийл натъртено. — „Защото в зъл ден той ще ме скрие под покрова си, ще ме покрие в скривалището на шатъра си, ще ме издигне на канара“. И задника му наистина е добре скрит. Дори и ако гледаме право в него. Виж, нашия приятел Дий е тука. Но няма и следа от Пен и Рут.
— Това едва ли има значение — каза Паскоу. — Фолоус беше шеф на Дий.
— Не съм казал, че има значение. Е, ето че и ти тръгна, Пърси. Да се надяваме, че тази твоя ангелска прическа ще ти послужи добре. Пак ще се видим!
Двамата бяха стигнали до гроба, Далзийл се спря да загребе пръст с голямата си като на багер кофата лапа и я хвърли шумно върху капака на ковчега.
Добре, че Фолоус не бе оставил желание да бъде погребан в екологично чист картонен ковчег, иначе щяха да се видят по-скоро, отколкото са очаквали.
Докато се изнизваха от гробището към редицата коли, паркирани край него, той видя Дий и помощничката му да се качват по возилата си и да тръгват, карайки плътно един след друг. Когато стигнаха до изхода за главния път, никой от тях не сви по пътя за хотел „Лишей“, където бе наредена гощавката, а поеха направо към центъра на града. „Уважили са шефа и сега се връщат директно на работа — каза си Паскоу. — Кралицата е мъртва, да живее кралицата. Или краля. Без съмнение борбата за библиотекарското наследство вече бе започнала.“
Далзийл също ги видя и изглежда взе това като намек, защото каза:
— Аз също мисля да го пропусна. И друг път съм ходил в „Лишей“ и съм им ял попарата, дето те кара да се сетиш откъде идва името им. Но от погребения винаги ожаднявам. Ей там зад ъгъла е „Последна въздишка“. Ама че странно чувство за хумор имат понякога тези бирарии. Можете да ме черпите една пинта с пай там. И двамата.
Паскоу и Боулър, които си бяха наумили друго, неохотно последваха Великия си вожд.
Целта на Далзийл бе само наполовина достигната. След първата си пинта (от Боулър), той отложи пая и преполовил втората (от Паскоу), заяви на висок глас: