— Тоя ейл е изветрял като компанията, в която седя. Страх ме е да рискувам с манджата. Дайте да отидем в „Черния бик“. Оня тип там поне знае как се съхранява бира.
Но сега, веднъж подчинил се на инстинкта за самосъхранение и на зова на дълга, Паскоу бе готов за съпротива:
— Не — каза той твърдо. — Имам много неща за вършене.
Което бе вярно, но не отговаряше на истината. Това, което всъщност искаше, бе да остане малко сам и да помисли.
— Първия отпадна — каза Далзийл озадачен. — А ти, млади момко?
— Не — отвърна късо Боулър, събрал кураж от твърдостта на Паскоу. — И аз съм зает.
Той също бе забелязал тръгването на Дий и Рай в колона по един и искаше да помисли малко върху това и върху други работи.
— Е, тогава аз ще продължа сам — въздъхна Далзийл, усетил твърдостта в отговорите. — Аз сигурно после ще отида да се преоблека. Но не забравяйте, че ще чакам с нетърпение резултата от тази ваша заетост.
Върнал се в управлението, Паскоу си направи чаша кафе, взе си един шоколад от машината в коридора и се отпусна в стола си, изчаквайки парата да поспадне, докато конфекцията я остави неразопакована.
В общата стая Хат бе заел поза, толкова прилична на тази на детектив главния инспектор, че ако някой можеше да ги види едновременно, нямаше начин да не си помисли за doppelgänger.
В стаята нямаше никой. Иначе в сградата шумовете на нормалния работен ден продължаваха, но долитаха до ухото с онази приглушеност, която се получава, ако застанете в някой мъглив ден на брега на морето или в затрупана от сняг гора през зимата.
Паскоу искаше да помисли за следствената стратегия по случая „Уърдман“ и по-точно защо бе претърпяла неуспех. Хат искаше да помисли за Рай Помона и за това, дали е още с Дий. Но тези неспокойни мисли като че ли загубиха устрема и енергията си, когато стигнаха до невидимата бариера на тази зона на относителност.
„Също като — мислеше си Паскоу (и дори тази мисъл не задвижи пулса му по-бързо), — също като онези моменти в Диалозите, където времето започва да забавя… като че ли Уърдман е повлякъл аурата си и аз съм в периферията на неговото измерение, в онзи пасивен свят, в който той е единствения активен елемент.
Ето тук трябва да го търся, а не във външния забързан свят на рутината, елиминациите и съдебната медицина. Това е тайното му местожителство.“
Той отпусна тялото си още повече.
Псалм 27. Той е пак в църквата и чете псалм 27. „Господ е светлина моя.“ Той се опитва да се прехвърли на друго място, онази част от него, която все още е детектив главен инспектор, иска да използва това странно чувство, за да погледне на случая отгоре, но уредите за управление не действат. „Сигурно и Уърдман чувства същото — мисли си той. — Каквото и да правя в това безвременно време, то трябва да е онова, което трябва да правя, а не онова, което искам да правя.“
Все още в църквата и без да отделя поглед от псалма, но също така в офиса си в управлението, той се пресяга да придърпа папката на Уърдман към себе си. Има намерение да я отвори и да погледне отбелязаните и оградени пасажи в псалма. Но вместо това отваря папката в самото начало. „Какво търся — пита се той. — Двата вола. Двата алифа. Човека от Автомобилната Асоциация. От АА. Това вече го знам. Какво друго?“
In principio erat verbum.
Встъпителното изречение от Евангелието на Йоана.
Дий е бил в колежа „Св. Йоан“.
Рут е бил екипа на болница „Св. Йоан“.
Истинското име на Джони Оуксшот е било Свети Йоан.
Свети Йоан, „сина на гръмотевицата“, Свети Йоан, символизиран от орела, Свети Йоан, който отегчава своите последователи с твърде често повтарящата се заръка „да се обичат един друг“, защото ако го правиш, „правиш достатъчно“; който едва не бил хвърлен в казан с врящо масло по време на преследванията на император Домициан, но доживял да умре от естествена смърт на преклонна възраст в Ефес, където бил избягал заедно с жреца на богиня Диана…
Много интересна история, но нямаща нищо общо, не и в момента или по-точно казано в не-момента, не и в този отрязък от не-времето. Нещо друго, той знае, че има нещо друго.
А от другата страна на вратата, в общата стая, може би малко по-плахо, Хат Боулър също седи на отсамния бряг на времето и усеща как мощта на океана му затихва. Рай, Рай, той иска да мисли за Рай, но неизменно се отплесва на датата в Диалога — 1576 година. Хиляда петстотин седемдесет и шест. Петнайсет седемдесет и шест. Това май означаваше нещо… Той още веднъж прехвърля в паметта си онова, което е открил до момента, но нищо не му подвиква… или по точно не млъква, защото именно така го чувстваше… все едно слуша бебешки плач в голяма празна къща и се лута от стая в стая, намирайки ги все празни… а бебето продължава някъде да плаче…