Две мнения по това нямаше. В момента онова, което бяха събрали, можеше да бъде издухано като нищо само от едно изсумтяване от нечии адвокатски ноздри.
— Хат, ти идваш с мен в библиотеката.
— Но тя днес е затворена. В знак на уважение.
— По дяволите, забравих. Но това не означава, че персонала няма да бъде там. Дий и Рай Помона си тръгнаха веднага след погребението. Явно не тръгнаха към „Лишей“.
— Не, сър — отвърна Хат нещастно.
Паскоу помисли малко и каза:
— Знаеш ли какво? Я отскочи до апартамента на Дий, виж дали е там. А аз ще ида до библиотеката, която все още май е най-добрия залог. Ясно?
— Ясно — отвърна Хат.
Двамата се качиха в колите си едновременно, но малката кола изрева и изхвърча от паркинга с димящи гуми още преди Паскоу да успее да си закопчее колана.
Той все още бе почти уверен, че ще намери Дий в библиотеката и когато стигна до Центъра и видя, че главния вход е отворен, увереността му прерасна в сигурност. На вратата го спря охраната, за да му каже, че днес Центъра е затворен за клиенти. Паскоу му показа картата си и разбра, точно както бе смятал, че голяма част от персонала използва намалението да свърши някоя и друга работа, която не би могла да се вмести в рамките на работния ден.
Той се отправи към читалнята, приготвяйки учтивите думи, с които да подмами Дий в управлението. Но читалнята бе празна, ако не се смяташе младата помощничка, която не познаваше и която се бе заела с отегчителната работа да проверява дали всички върнати книги са сложени по техните точни места и в точния им ред.
Паскоу отново показа картата си и попита дали Дий е тук. Момичето му отговори, че не го е виждала, но че тя самата току-що дошла. Паскоу мина зад рецепцията и се опита да отвори офиса зад него, проверявайки малко вероятната възможност Дий да работи вътре толкова задълбочено, че да не е чул разговора вън.
Вратата се отвори и изведнъж Паскоу си представи как намира вътре Дий с прерязано гърло.
Офисът бе празен. Паскоу влезе вътре и седна зад бюрото да си събере мислите.
Явно вече му идваше твърде много. Изпита дълбоко облекчение, че абсурдното му видение се бе оказало точно такова, но това не бе облекчението, че един човешки живот не пострадал, а по-скоро облекчението, че една обещаваща нишка не се е прекъснала.
Но колко обещаваща бе тази нишка все пак?
Дий подхождаше много добре на портрета, който Потъл и Ъркухарт му бяха нарисували. Имаше маниакално пристрастяване към игра с думи, задоволство от собствения му ум и ако искаше да разбере онова, което му внушаваха Диалозите, може би нямаше нужда да гледа по-далеч от тази снимка на бюрото. Три момчета — две от тях умни и оперени, пробиващи си път от юношеската враждебност към преднамерено мъжката отпуснатост, а третия все още дете, невинно и нуждаещо се от любов и защита.
Той пак си спомни стихотворението, онова, което бе намерил в книгата, оставена отворена на него в мъртвите ръце на Сам Джонсън.
Но не такива идеи искаха да слушат в прокуратурата. Там искаха нещо по-ясно по форма и съдържание, твърди веществени доказателства, за предпочитане придружени от непробиваеми признания.
А той имаше… отпечатък от палец и следа от захапка. И двете слаби. И двете със съмнителна приемливост. Той затвори очи и се опита да се върне отново в онова състояние на безвремие, в което отговора бе сякаш само на една ръка разстояние… двадесет и седмия псалм: „Бог е моя светлина… Dominus illuminatio mea…“
Той отвори очи и видя всичко.
Сърцето на Хат заби лудо, когато най-сетне зави по улицата, на която живееше Дий. Умираше от страх, че ще види колата на Рай, паркирана отпред, придавайки съкрушителна тежест на фантазиите, с които се бе опитвал да се бори, но до този момент не бе могъл — Дий отваря вратата в отговор на звъненето му на пожар и зад голото му рамо се вижда спалня и легло, а изпод завивките му се подава разбърканата грива на Рай със сребърното като слънчев лъч кичурче…