Но колата й, разбира се, я нямаше. Не, тя сигурно си е вкъщи. Помисли дали да не й звънне, после реши, че е по-добре да го направи след като закара Дий на сигурно място в управлението и види накъде вървят нещата. Ако имаше късмет, тя никога нямаше да разбере, че той го е арестувал.
„Какво арестуване, бе“ — скара се той на себе си. Паскоу искаше това да се изиграе мирно и тихо. Покана за приятелски разговор, отправена с усмивка на уста.
Значи няма да има звънене на пожар. Нямаше и нужда — поне на входа, който се оказа отворен. Той се качи спокойно по стълбите и тихо почука на вратата. Звънец нямаше.
Тя се отвори почти веднага.
— Какво е това? — каза Чарли Пен. — Щурм? Чакай, не ми казвай! Анди Далзийл е залегнал зад ъгъла с Калашников в ръка, нали?
— Господин Пен. Търся господин Дий.
— Е, дошъл си където трябва, ама точно когато не трябва — отвърна Пен. — Я по-добре влез преди някой да ни е застрелял.
Хат влезе.
— Господин Боулър, колко мило от ваша страна.
Иззад отворената на масата в центъра на стаята парономания, бе седнал Франи Рут и му се усмихваше приятелски.
В стаята нямаше никой друг.
Нещастният поглед на Хат се спря на вратата към спалнята.
— Господин Дий да не би…
Пен прекоси стаята и отвори вратата.
— Не, не е тук. Освен ако не се е скрил под леглото. Нито е в кухнята или в хладилника, можеш да провериш. Съжалявам.
Хат се стегна и каза:
— Господин Пен, какво правите тук?
— Уча младото ми приятелче Рут на прощъпалника на парономанията. Бих ви поканил да вземете участие, но могат да играят само двама души.
Очите на Хат пробягаха по третата стойка, където се виждаше името Джони, после се върнаха на подигравателната маска на лицето на Пен.
— Искам да кажа, защо сте тук, в жилището на господин Дий?
— Защото в момента моето, както може би си спомняте, е необитаемо. Работниците там продължават да създават пълен пандемониум. Библиотеката е затворена, за да отпразнува освобождаването си от мъртвата ръка и мека китка на бедния Пърси. Затова Дик любезно ми позволи да използвам скромното му жилище за още по-скромната ми работа. Но докато идвах насам, срещнах младия Рут и му позволих да ме прилъже да го въведа в ритуалите на втората най-голяма игра, известна на човечеството.
Хат слушаше с нарастващо нетърпение.
— И така, къде е господин Дий? — попита той.
— А, значи това искате да узнаете. А защо не попитахте? — отвърна Пен с въпрос. — Господин Дий, доколкото знам, е в онази селска барака, която неизвестно защо толкова харесва. Или поне харесваше. Неотдавнашните събития май промениха малко мирогледа му. Или поне така ми се струва. От преждевременната смърт на хазаина му насам, Дик не се чувства особено добре и отиде да си прибере нещата.
— Искате да ми кажете, че е отишъл в Стангкрийк Котидж?
— Радвам се, че се сещате толкова бързо какво искам да кажа, защото именно това се опитах да ви разкрия — отвърна Пен.
Лицето на мъжа срещу него бе изкривено в онази смесица между гримаса и усмивка, която Рай наричаше гримус. „Тоя има да ми казва още нещо — каза си Хат — нещо, което знае, че няма да ми хареса.“
Сърцето му подскочи, изпреварило думите на Пен. Но въпреки това трябваше да ги чуе.
— Да — каза писателя. — Т’ва място нещо наистина почна да го притеснява. Даже вече не иска да ходи сам там. Освен т’ва нещата му там няма да могат да се съберат в оная негова таратайка. Затва ми пусна един-два тънки намека да ида да му ударя едно рамо. Ама се наложи да му откажа. Моята кола е счупена, а аз и без това мразя да ходя из тоя шибан кър. Ама накрая стана всяко зло за добро. Върна се от погребението и направо хвърчеше от радост.
— И защо? — зададе Хат съвсем излишен въпрос.
Ушите му пищяха, наоколо сякаш изведнъж се бе стъмнило от сянката на мрачни предчувствия и през здрача той виждаше как Франи Рут го гледа с израз на най-дълбоко съчувствие.
— Май е питал своята млада помощничка Рай дали не иска да й удари… пардон, тя да му удари едно рамо и момичето подскочило от радост. Да, стария Дик хвърли погребалните одежди, навлече си анцуга и хукна да се срещне с младата госпожица Помона. Кой знае? В такава приятна компания може пак да възвърне любовта си към природата… Защо не вземеш да отговориш на това нещо? Може Анди Далзийл да те търси и да пита дали вече не е време да хвърля сълзотворния газ. Ама като те гледам, ти и без сълзотворен газ си готов.