В този момент телефона му иззвъня и Дебелака попита:
— Къде си, Пит?
Паскоу му каза.
— А Боулър?
— Още не го виждам.
— Ами стига си карал като баба! Стигни го най-сетне! Ако момчето нещо пострада, лично ще те държа отговорен.
— Аз се притеснявам повече да не пострада Дий, когато Хат стигне там.
— Той ли? След като стана ясно, че той е Уърдман, изобщо не ме интересува! — викна Далзийл. — Не, цялото ни внимание трябва да е към Боулър. Още някоя и друга година, докато отупаме от него това колежанско образование и ще стане чудесно ченге… Какво правиш с това нещо, бе, мамка му? С педали ли го караш?
Последните два въпроса, сети се Паскоу, са отправени към шофьора на патрулната кола, но той също усети силата им и натисна газта още по-здраво така, че същите овце, които малко преди това бяха обезпокоени от преминаването на малката MG, отново наостриха уши, но тъй като бързо се учеха — противно на общоприетото мнение за тях — този път не вдигнаха глави.
„И така — мислеше Рай — да или не?“
Даваше си сметка, че докато съзнанието й се колебае, тялото й започва да изпраща много по-позитивни сигнали.
Тя се бе опънала на стола, чакайки Дий да направи следващия ход — в прекия и в преносния смисъл на думата. Лявата презрамка на сутиена й се бе изплъзнала от рамото й и гърдата й почти бе излязла от копринената си шапчица, но тя не помръдна да я оправи. Даже по-точно, усетила, и може би леко раздразнена от колебанието на самия Дий, тя отпусна рамене така, че зърното й излезе напълно навън.
Този път той й посвети цялото си внимание. Но очите му не се спряха на набъбващото й зърно.
Той я гледаше в главата.
Тя промълви:
— Какво?
Той се пресегна през играта и докосна сребристия лъч в косата й.
— Винаги съм искал да го направя — каза той тихо.
— Да провериш дали няма да ти остане в пръстите? — засмя се тя. — Т’ва е истинско, сър. Т’ва ще устои на ’сякакви бури и дъждове.
— Изобщо не съм се съмнявал — отвърна той и погледа му най-сетне се сведе към гърдите й.
Той каза:
— Рай…
Тя:
— Да?
Той:
— Рай?
Тя:
— Да.
Колко лесно стана.
Той стана толкова рязко, че кракът му закачи играта и размеси буквите. После каза:
— Аз просто ще… Трябва да… извини ме.
Той се извърна и излезе от стаята.
Усмихвайки се, тя също се надигна от стола, разкопча си сутиена, пусна го да падне на пода и се измъкна от дънките и гащичките.
После се приближи към прозореца. Доста трудно се виждаше през петната дъждовна вода и лишеи, покриващи стъклото, но най-накрая в полезрението й постепенно се появи сивата, тайнствена повърхност на езерото.
Нищо не помръдваше. Ни най-малък повей на вятъра не диплеше водата. Не се виждаше нито една птичка.
Мисълта за птички отново я отведе към Хат. „Скъпият, мил Хат, толкова разбиращо невинен, толкова невинно разбиращ. Никога няма да научи за Дик. Освен ако, разбира се, както беше у някои мъже, няма инстинкт за такива неща като жените. И всеки случай, което бе далеч по-вероятно, ако Чарли Пен разбереше, щеше да направи така, че и той да разбере.“
Късно ли беше вече да каже „не“ на Дик? Зависи от гледната точка. Всяка жена има право да каже „не“ по всяко време, на какъвто и да било етап. Да, това бе така и така би трябвало да бъде. Но да се изправиш тук гола, когато Дик влезе, бе все една да креснеш с все сила ДА, което, мислеше си тя, за повечето мъже просто би заглушило изречено с обикновен глас не.
„За Бога, момиче, ако ще казваш «не», вземи първо да се облечеш — каза си тя настоятелно.“
Късно. Тя чу вратата зад гърба й да се отваря.
„Така да бъде — помисли тя, почти без никакво съжаление. — Приятно прекарване!“
Като потвърждение на решението й, от другата страна на езерото, потънала в сивотата на мрачния ден, изведнъж проблесна светлинка. „Залязващото слънце изпраща последен поздрав, за да благослови този съюз“, каза си тя полуиронично.