И се сключиха около костена дръжка.
Ножът бе у него.
Обаче у голия мъж бе останало нещо също така смъртоносно, което отново се стовари отстрани в главата на детектива.
Минимум сила. По някаква причина той се сети за тези думи, запомнени от не толкова отдавнашните му години на обучение. Силата може би трябва, за да се извърши арест, но трябва винаги да бъде минимална, пропорционална на съпротивата.
Когато си по гръб, ослепен, ранен, губещ съзнание и си се вчепкал с маниакален убиец, трудно бе да се определи какво значи минимум.
Той вдигна ръка високо и я спусна рязко, забивайки ножа. Това му се стори минимум. И отново. Пак му се стори минимум. И отново… да, все още в границите на минимума… и отново… ако това бе минимум, тогава кое в този случай би трябвало да бъде максимум?
Въпросът заподскача ту навътре, ту навън из потрепващите пламъци и виещи се кълба дим в главата му, търсейки убягващия му отговор всред вече натрошените парчета на думата. После до напускащото го съзнание долетя шум от нещо, което то безучастно регистрира като сирена. Извиси се високо, после изведнъж спря.
И тъмнината го обгърна.
Глава четиридесет и седма
За дълго.
Или може би за кратко. Той не знаеше. То бе белязано от проблясъци на познание, в които сетивата му работеха, но някакси объркано. Подушваше движение, усещаше цветове, виждаше звуци. В нито едно от тези впечатления нямаше смисъл, нито бяха свързани с друго. Дали принадлежаха към реалното време или към онова безвремие, което можеше да свие безкрая в размерите на една песъчинка, той не знаеше.
Затова, когато накрая се събуди, той бе готов да открие, че все още лежи безпомощен на пода в Стангкрийк Котидж.
Очите му не функционираха както трябва, макар все пак да регистрираха образи, наистина малко размазано, и той разбра, че някой се надвесва над него.
Ох, мамка му. Прав беше. Той все още лежеше проснат в къщата…
Опита се да помръдне. Не можа. Ставаше все по-лошо. Той бе вързан.
Опита се да каже нещо. Устата му бе суха като…
Имаше поне половин дузина сравнения от младежкия уличен фолклор, но не можа да си спомни нито едно.
Мержелеещата се фигура пристъпи към него.
Чертите й бавно влязоха във фокус. Бяха страшни, разкривени, заплашителни.
Ужасните устни се раздвижиха.
— Тя е добре, момко.
И заплашителните черти бавно започнаха да се превръщат в нещо спокойно и комфортно, защото приеха познатата дисхармония на лицето на Едгар Уийлд, а онова, което не му даваше да мръдне, се оказа бяла и плътно опъната по тялото му завивка на болнично легло.
— Тя е добре — повтори Уийлд.
Щом Уийлд го казваше, значи трябва да е вярно. И в този момент разбра, че ще бъде вечно задължен на сержанта за това, че разбра какъв е въпроса, който скования му език не можа да зададе.
Той отново затвори очи.
Когато ги отвори отново, срещу него бе Паскоу.
Детектив главният сержант повика една сестра, която му помогна да му повдигне главата, която той чак сега разбра, че цялата е овързана в бинтове, и му даде да пие вода.
— Благодаря — задъхано изрече той. — Гърлото ми беше сухо като мечи задник през зимата.
Всичко си идваше на мястото.
Сестрата се обърна към Паскоу.
— Не го карайте да се преуморява. Не му давайте да се движи. Ще се обадя на доктора, че се е събудил.
Хей, аз не само съм се събудил, аз съм тук, помисли си Хат. Но бе твърде слаб физически и умствено, за да протестира.
— Къде…? Откога… — изхриптя той.
Паскоу отвърна:
— Намираш се в Централна болница. Тук си от единайсет дни.
— Единайсет?… Бил съм под вода единайсет дни?
Единадесет дни бяха обезпокоително много. Единадесет дни бяха страшно близко до клинична смърт.
Паскоу се усмихна.
— Всичко е наред. Господин Далзийл им дава до две седмици, преди да заповяда да ти издърпат всички кабели. Но тъй или иначе, ти не беше в кома. Имаше хлътнал череп, който ти притискаше мозъка, но те оправиха и вече си готов. Пак ще можеш за решаваш кръстословицата от Таймс.