Сам: И ще съжаляваш. О, да, ще съжаляваш.
Джеф: Не му обръщай внимание. Нещо е скапан. Онази работа с тунела е само впечатление от процеса, по който идваш тук. Доста популярен, както излиза. Но аз исках да кажа, какво стана, за да започне този процес?
Дик: Не мога да си спомня… всъщност… Не, нищо не помня.
Джеф: Нека това не те притеснява. Обикновено минава известно време преди паметта да се върне.
Сам: Радвай се докато можеш. Защото болката започва именно когато започнеш да си спомняш. О Боже, ето че отново започва. Може да сме напуснали сцената, но още имаме фантомни болки.
Пърси Фолоус и Амброуз Бърд: Здрасти, Дик.
Пърси: Как са нещата там? Кой седна на моето място? Очаквах да си ти.
Броуз: Едва ли ще е той, когато е тук с нас, нали?
Пърси: Знаеш какво искам да кажа.
Броуз: Само защото способностите ми да интерпретирам надвишават твоите да се изразяваш. Какъв библиотекар си бил, за Бога, не мога да си представя?
Пърси: По същия начин, по който такъв некадърник като теб е станал Последния актьор-директор, смея да кажа. Къде отиваме?
Броуз: На разходка край реката.
Пърси: Ама сутринта нали бяхме на разходка покрай реката?
Броуз: Тогава това беше твой избор. А сега е мой и аз избирам да се разходим отново там. Пък и без това няма къде другаде. Хайде, какво се дърпаш?
Пърси: Не ме ръчкай. Ако пак почнеш да ме ръчкаш, обещавам че аз пък ще се дърпам.
Дик: Исках да кажа нещо, но те не ми дадоха възможност. И защо ходят така близо един до друг?
Джеф: Ами те така дойдоха, нещо като съединени. И по какъвто начин дойдеш, по такъв ще си останеш, както изглежда, поне докато не прекосиш реката. Например, сигурно вече си забелязал, че се налага да си придържам главата.
Дик: Да, извинявай много…
Джеф: Лош навик е това, непрекъснато да се извиняваш.
Дик: Но бедната ти глава…
Джеф: Знам. Но виж какво, стари приятелю, ти си целия в кръв и аз не ти се извинявам, нали?
Андрю Айнстъбъл: ’Звинете господа, но търся мост. Не бихте ли ме упътили дали е надолу или нагоре по реката? Имам домашно повикване и трябваше да съм там… не си спомням точно кога, но знам, че ме чакат.
Джеф: Опитай нагоре, старо момче.
Дик: Кой, за Бога, беше този.
Джеф: На земята този работеше в АА. Още е нещо объркан, макар че дошъл тук най-рано от всички нас. През цялото време търси мост.
Дик: Мост ли? Тъй като го гледам е готов направо да я преплува.
Джеф: Не става, старо момче. Не, всъщност той така е дошъл — мокър. Иска да намери този мост, защото там си е оставил камионетката.
Дик: Доста смущаващо. И отнякъде непрекъснато се носи музика…
Джеф: О, да, това е младия Питман. Лежи по цял ден на брега и свири на бузуки. Изглежда напълно доволен и не може да изплаши рибата, защото май изобщо няма никаква риба. Неприятно. Знам, че всичко това не е истинско — не в реалния смисъл — но след като си направил не-истинска река, погрижи се да я напълниш с не-истинска риба. А вместо това имаме тази странно оцветена мъгла. Нещо като пурпур. Прилича ми на смог, сякаш някъде наблизо има голям завод с големи комини. А това означава замърсяване с голямо З. Точно това ми харесваше в езерото. Потока се вливаше в него директно от планините. Няма какво да ти бълва химикали и изпражнения във водата. Липсва ми, знаеш. Надявам се, че ако минем оттатък, може би ще успея да намеря някое местенце да заметна кордата и да хвана нещо различно от някой стар чепик.
Сам: Боже Господи, чуйте го само! Всичко свърши, старо момче. Всичко това принадлежи към някакво друго измерение. Тук всичко е край, финито, капут. Ще видиш това езеро, за което непрекъснато дрънкаш, само ако тръгнеш по течението нагоре, но без гребла… Ох, мамка му, тая пак идва. Аз изчезвам.
Джеф: Бедното момче, много лошо му понася. Никога не можеш да бъдеш сигурен как ще го приемат хората. Лично мен ме крепи да си спомням как бяха нещата. А той полудява като ги чуе. Затова не може да понася Джакс. Тя иска да говори само за миналото и за нищо друго. Джакс, скъпа, как си? Я виж кой е дошъл!