На позвъняването се отзова една жена. На пръв поглед младежкото око на Боулър определи, че възрастта й е горе-долу колкото тази на къщата. Но гласът, който попита по каква работа е тук, бе силен и чак сега забеляза, че изпод рамката на побелелите коси, го наблюдават две живи сини очи и макар кожата й да бе започнала да се сбръчква като на стара ябълка, по бузите й бе останало нещо от приятната й розовина.
Той се представи и най свой ред научи, че говори с госпожа Елизабет Локсли. Когато спомена за произшествието, тя попита:
— Колко пъти трябва да разказвам за това?
— Да не би някой да е идвал?
— Да. Още на сутринта. Един младеж в униформа.
Значи проверката им е била основна. В доклада нямаше и дума за това посещение, което означаваше, че е било включено в краткия коментар „Наличието на свидетели не бе установено“.
— И вие му казахте?
— Нищо. Което е всичко, което имах за казване. Тук си лягаме рано и спим дълбоко.
— Говори само за себе си — долетя отвътре мъжки глас.
— Значи си добре с ушите, а? — викна тя назад без да се обръща.
— А също и с очите. Разказах ти онова, което видях.
Боулър загледа жената очаквателно, тя въздъхна и каза:
— Щом имате време за губене…
После се дръпна от вратата и тръгна към къщата.
Той я последва в дълъг хол, в който с изключение на телевизора, по който в момента течеше „Лудия Макс“, изглеждаше така, сякаш не е била докосвана от седемнадесети век насам. От едно от креслата се надигна мъж. Беше гигант — някъде съвсем малко под два метра — и между главата му и видимите греди на тавана имаше съвсем малко разстояние. Той стисна ръката на Боулър с ентусиазъм, който го накара да стисне зъби от болка и каза:
— Дошли сте да питате за светлините. Казах ли ти аз, Бети?
— Повече от петдесет пъти, дъртак такъв — отвърна тя, изключвайки телевизора. — Кажи му го и на него… и без това няма да мирясаш докато не го кажеш.
В гласа й се промъкна раздразнена нотка, която обаче в никой случай не можа да прикрие силната привързаност в погледа, който отправи на мъжа.
— И ще му кажа — каза той. — Станах по малка нужда… старческа работа, и на теб ще ти дойде до главата, момко, ако доживееш моите години. Погледнах през прозореца на стълбищната площадка и видях светлината, слизаща по надолнището там. Мотор, казах си. Бързо кара тъпанара му с тъпанар. После видях и други две светлини, значи кола, идваща срещу него. Ама те се появиха като че ли от нищото. В един момент беше тъмно, а в следващия светлините вече грееха. После изведнъж сякаш нямаше нищо друго, освен единичната светлина. Докато не угасна изведнъж. А след това избухна огън.
— После какво стана?
— Не знам. Ако бях останал още малко, щях да се напикая в гащите и тогава аз щях да си изпатя.
Той избухна в смях, а жената каза:
— Тука си съвсем прав, мойто момче.
— А разказахте ли това на полицая, който е дошъл да ви разпита? — попита Боулър.
— Не.
— Защо?
— По-късно се сетих?
— По-късно? — озадачено запита Боулър.
— Аха — отвърна жената. — По-късно. Той обикновено си спомня по-късно, ако изобщо си спомни.
Тук ставаше нещо, което не му бе напълно ясно. Той реши да насочи вниманието си към жената.
— И не сметнахте за необходимо да ни звъннете, когато сте чули разказа на господин… ъ-ъ…?
— Локсли — отвърна тя.
— Вашият съпруг? — попита той, търсейки яснота във всичко.
— Е, все пак не е водопроводчика — каза тя и този път двамата се разсмяха в един глас.
— И не помислихте да се свържете с нас? — настоя Боулър.
— Че за какво? Сам, кога точно видя тези светлини?
— Е-е-е, момичето ми, това вече не е честно. Тази година беше, в това съм напълно сигурен.
— Кой филм гледахте същата тази вечер, когато това стана?
Той се замисли за малко, после каза:
— Сигурно „Лудия Макс“, той ми е любим. На теб харесва ли ти, господине? И той е бил ченге.
— Така е — отвърна Боулър. — Да, гледал съм го. Но е с много насилие за вкуса ми.
Той започваше да схваща картинката. В интерес на дипломацията би му се искало да разговаря с жената насаме, но бе останал с впечатлението, че тя няма да посрещне с добро око опита му да приказва зад гърба на мъжа си.
Той каза: