— Значи според вас, господин Локсли може би бърка онова, което ви е казал полицая за катастрофата, с образи от филмите, които гледа?
Говореше тихо, но острия слух на стареца долови всичко без усилие.
— Тук като нищо може да си прав, момко — весело каза той. — Обърквам нещата наистина. Не мога да си спомня кое нещо кога се е случило… безнадеждна работа. Не че ми създава проблеми, но има някои неща от миналото, които искам да си спомня сега, на стари години. Например не мога да си спомня кога ми е ставал за последен път, а това ме натъжава.
— Дърт мръсник, такъв — обади се с любов жена му. — Днес сутринта на закуска.
— Така ли? — изненада се стареца и я загледа с надежда. — И аз какво?
— Поиска да ти сипя допълнително — изтърси тя.
Смехът им бе адски заразителен и Боулър продължаваше да се киска тихичко на излизане. Тъкмо когато се канеше да натисне газта и да потегли, вратата се отвори и госпожа Локсли подвикна от нея без да излиза навън:
— Хей, това че не може да си спомни някои неща и ги бърка в паметта си, не означава, че греши.
— Точно в това е проблема — увери я Боулър.
Но това не беше негов проблем. Беше проблем на детектив инспектор Хедингли или поне скоро щеше да стане негов. Нещо, принуждаващо го да вземе решение, щеше да падне в обширния скут на Веселия Джордж като чаша кафе. А това не беше неприятна перспектива.
Обаче детектив инспектора, когато бе принуден от обстоятелствата да действа, ставаше адски взискателно копеле и изкусен въжеиграч, затова не биваше да му оставя никакви пролуки, през които да се измъкне и да каже сопнато: „Ама ти защо не си свършил това, констъбъл?“
Боулър прехвърли възможните пролуки през ума си и съзря една, която не бе запушил. Гръцкият ресторант, в който Уърдман бе казал, че е вечерял през нощта на разговора си с Дейвид Питман. „Таверната“ вероятно не отваряше преди седем или шест и половина най-рано. Не бе влизал в това заведение — младите детективи бяха свикнали да хапват набързо на крак и ставаха неспокойни, ако времето отделено за храна започваше да надхвърля десет минути. Обаче една вечер миналата седмица, следейки Франи Рут, той го бе видял как влиза в ресторанта, помисли си: „Какво пък толкова, това не е официална работа, не ми плащат извънредно“ и бе поел към къщи да хапне на спокойствие, гледайки мача по телевизията.
Кога всъщност беше това? Той изведнъж стана неспокоен. В сряда Паскоу му бе възложил тази работа, така че трябва да е било… Той спря колата и си извади бележника да провери датата.
„Мамка му! Петък, същата нощ, когато младия Питман е загинал при «нещастния случай».
По-добре да не го споменавам“, реши той. Щеше само да направи водата още по-мътна. Не бе влизал вътре, не бе виждал други гости на ресторанта и изобщо не бе сторил нищо нередно, освен да седи в колата и да гледа как Рут влиза в заведението. Ако собственото му лошо предчувствие за двата смъртни случая началниците интерпретираха като сигнал за масирано разследване — в което той се съмняваше, имайки предвид твърдото решение на Джордж Хедингли да не разклаща лодката в момент, когато безопасния пристан на пенсията вече се вижда на хоризонта — тогава би могъл да говори. А може би не. От начина, по който Далзийл го гледаше напоследък, Боулър съдеше, че началника му с удоволствие би лепнал черна точка срещу името му само поради това, че е бил в съмнителна близост с някакво вероятно престъпление.
За миг даже си помисли дали да не се откаже от ходене в „Таверната“, но само за миг. Желанието му да прикрие себе си, не намаляваше желанието му да си остане съвестен. После, тъй като мислеше позитивно, чувстваше се по-добре, когато гледаше на нещата откъм светлата им страна, а не откъм тъмната, той внезапно се ухили, открил начин да извлече нещо хубаво от създалата се ситуация.
Боулър извади мобилния си телефон и набра номера на библиотеката в Центъра. Телефонът от другата страна дълго звъня преди някой да го вдигне. Той веднага позна гласа.
— Господин Дий? Здрасти, обажда се детектив констъбъл Боулър. Извинете, Рай там ли е?
— Съжалявам, тя си отиде у дома като всички разумни хора — отвърна Дий. — Единствената причина, поради която ме хващате тук след работно време е, че имам малко работа.
— Много благородно от ваша страна.
— Опасявам се, че ми приписвате повече благородство, отколкото притежавам. Нямам предвид работа за общественото благо. Това е лично проучване за книгата, която пиша.