— О, да. Криминале, нали?
Дий се засмя, влизайки в тон с ироничното подмятане.
— Де да беше. Не, това е история на семантиката. Нещо като речник на речниците, може би.
— Звучи очарователно — каза Боулър не много убедително.
Дий продължи:
— Мисля, че по-скоро би трябвало да поработя над начина, по който изразявате искреността си, в случай, че решите да се пробвате като таен агент… А сега бихте ли ми казали с какво мога да ви помогна?
— Ако ми дадете телефон, на който да се свържа с Рай, ще ми помогнете много — отвърна Боулър.
От другата страна последва пауза и след това Дий каза:
— Да, наистина имам домашния й телефон, но се опасявам, че не ни е разрешено да го даваме на странични хора. Но бих могъл да й предам съобщение, ако желаете.
„Копеле такова“, помисли си Боулър, а на глас каза:
— Става дума за моята работа. Тази вечер се каня да отида в „Таверната“, за да проверя някои работи и си помислих дали Рай не би дошла с мен, след като се интересува толкова много. Ще бъда там в седем.
— Ето това вече е наистина очарователно. Ще предам съобщението ви. Сигурен съм, че Рай ще бъде толкова заинтригувана, колкото съм и аз.
„Да, ама ти не си поканен, отворко“, помисли си Боулър.
И след това, тъй като бе както честен, така и самоанализиращ се млад човек, той се запита: „Абе аз да не ревнувам?“ Но веднага, тъй като преди всичко бе млад човек, той отхвърли като абсурдна идеята, че някакъв си грохнал старец на четиридесет години може да бъде причина за ревност.
Изкъпан, избръснат и облечен като манекен, в седем без петнадесет той вече бе седнал в „Таверната“. Поръча си кампари сода, защото харесваше цвета и защото му придаваше чувство за изтънченост. В седем и десет си поръча още едно. Трето — в седем и двадесет. В седем и половина, писнало му да се прави на изтънчен, Боулър си поръча бутилка бира. В седем и четиридесет и пет си поръча втора и поиска да говори с управителя.
Той се казваше господин Ксенопулос — нисък, дебел и истински грък, който обаче говореше английски с безупречен ливърпулски акцент. Вземайки Боулър отначало за инспектор от местната санепид станция, той стана доста по-отзивчив, когато разбра, че темата на разговора ще бъде Дейв Питман, макар бегло да се запита дали не би било по-разумно детектива да започна да разпитва хората му преди един час, когато бе дошъл в заведението, а не сега, когато те имат повече работа. Както той, така и сервитьорите изразиха нещо, което много приличаше на истинска скръб по повод нещастния случай, отнел им музиканта, но не можаха да си спомнят нищо съществено за клиентите от онази нощ. Самотните гости на ресторанта не бяха нещо необичайно и те идваха тук, привлечени от чувството за съпричастност с останалите, настъпващо по-късно вечерта, когато започваха танците.
— Но защо задавате всички тези въпроси? — попита го Ксенопулос накрая. — Нали е било нещастен случай?
— Доколкото знаем, да — внимателно отвърна Боулър. — Но е възможно един от гостите ви онази вечер да е бил свидетел. Предполагам, че имате дневник с резервациите, нали?
— Е, как? Да ви направя ли копие от тази страница на дневника? — попита управителя, предугаждайки следващия въпрос на Боулър. — Няма проблем. Седнете на бара и докато пийнете едно питие за сметка на заведението, аз ще се върна.
Боулър си поръча още една бира и седеше на бара, забил поглед в празната чаша като закоравял пияница, когато една ръка леко го потупа по рамото, прелъстителен мускусен дъх на парфюм лъхна ноздрите му и един глас приятно погали ухото му:
— Здрасти. Каквото и да си изтървал в тази чаша, вече сигурно си го глътнал.
Той се завъртя на табуретката с широка усмивка и се озова очи в очи с дребна, стройна блондинка на около двадесет и пет години, с пронизващи сини очи и голяма уста, чиято усмивка можеше да се сравни с неговата, само дето не угасна толкова бързо като нея.
— О, здрасти, Джакс — успя да смотолеви той. — Как си?
Джакс Рипли помисли малко, после отвърна:
— Добре. Добре съм. А ти, Хат. Ти как си? И защо така самичък?
— Самичък съм, вярно. А ти?
— С приятели, но когато те видях на бара, си казах, че такова хубаво момче не бива да седи самичко толкова рано вечерта и реших да намина. Та защо си тук, Хат? Работа или удоволствие?
Дискретността съперничи на егото. Тя бе облякла рокля, която не предлагаше почти никакви възможности за скриване и на най-малкия микрофон, но с Джакс Рипли човек никога не бе сигурен.