— Супер. Тогава дай да организираме нещо друго. По твой избор. Където кажеш и ти обещавам да видиш, че съм възпитан както трябва.
— Ти го казваш. Добре, да видим. Тази сутрин получих две покани. Едната е на полковия бал на сина ми. Правят го през две седмици в съботите в Хейсгарт. Това е седалището на Бъджи Партридж. Той е главнокомандващ полка…
Синът на Кап от разтрогнатия й брак, беше лейтенант-полковник Пайърс Пит — Евънлоуд, известен на Далзийл под името Героя.
— Бъджи? За нас простосмъртните не се ли казваше просто лорд Партридж?
— Извинявай. Познавах го в друг живот.
Този друг живот беше период от брак с благородник, довел до появата на Героя, после до самоосъзнаването, до разбиване на илюзиите, бунт, развод и накрая до Далзийл.
— Срещал съм го само веднъж в този живот — каза Дебелака, — но се съмнявам дали ме помни… А другата покана?
— Да присъствам на изложба на занаяти и изкуство в Централната галерия.
— Това ли е? Никой не те кани да откриваш нова пивоварна или нещо от този род?
— Избирай — отвърна тя без да смекчи тона. — Или оловни войници с шампанско или картини с голи жени и евтино бяло вино.
Той помисли малко, после каза:
— От изкуство не разбирам много, но знам какво харесвам. Избирам голите картинки.
Хат Боулър се прозя широко. Бе прекарал една неспокойна нощ — леглото му плуваше в бурен океан от бира и кампари, а небето бе пълно с червени звезди, вперили в него огнения си поглед със сърдитите очи на Анди Далзийл. Бе станал много рано и бе отишъл на работа, където подреди бележките си в строен доклад, с който, без никакви задни мисли, разбира се, бе усложнил живота на Джордж Хедингли. Името на Франи Рут не фигурираше в списъка с резервации за „Таверната“. Той отново премисли причините, поради които не го споменаваше в доклада си, реши, макар и не без известни угризения, че те са толкова стабилни, колкото изглеждаха и снощи — може би даже още по-стабилни след сблъсъка с изгарящия поглед на Далзийл — след което, отчасти за да избегне четенето на доклада в негово присъствие и отчасти, за да успокои гузната си съвест относно нареждането на Паскоу, подкара колата си към крайния квартал, където бе апартамента на Франи Рут и възобнови наблюдението си.
С удоволствие отбеляза, че тук няма нищо, струващо си ранното ставане на един млад детектив констъбъл. Откровено казано, за един съден углавен престъпник и вероятен преследвач, Рут всъщност водеше невероятно скучен живот. Той ставаше сутринта, скачаше в старата си таратайка (поправка: тя изглеждаше като стара таратайка, но двигателя й звучеше забележително гладко), подкарваше я към местоработата си, където работеше цял ден. Повечето вечери прекарваше в университетската библиотека, където четеше или си водеше бележки. Личният му живот изглежда се състоеше само от посещения в Сейнт Джон, редки отбивания в ресторант (като това в „Таверната“, мамка му) или кино, винаги сам. Не, това бе определено скучен човек. А Уийлд му бе казал, че има око като на орел. Сержантът бе човек от когото можеш да се възхищаваш и комуто да подражаваш, но не разбира много от птици, мислеше си Боулър самодоволно, гледайки как Рут подкастря розите си с такова внимание, че вероятно не би забелязал изсипването на цял снимачен екип в двора му. Време бе да се размърда преди да е заспал.
Отдалечавайки се от университета, Боулър се отдаде на мисли за Рай Помона. Сега, след като бе докладвал на детектив инспектора за резултата от разследванията си, той се чувстваше задължен да информира и нея. Бе се опитал да се убеди, че снощи тя не е успяла да получи съобщението му. Вероятно Дий, поради мързел или невнимание, а най-вероятно поради най-обикновена неприязън, не й се бе обадил. Той извади телефона, набра библиотеката и поиска да го свържат с читалнята.
Позна гласа й моментално. Тя обаче не можа да познае неговия и като че ли насили паметта си, за да си спомни дори името му.
— А, да. Констъбъл Боулър. Съобщението от снощи? Да, получих някакво съобщение, но имах други планове. С какво мога да ви помогна сега?
— Ами… Помислих си, че ще искате да разберете как върви.
— Как върви? Кое как върви?
— Онази работа с Диалозите, които ми дадохте.
— О-о-о, да. Уърдман от Алкатрас.
Той реши, че споменаването на шегата му за Алкатрас е добър признак.
— Точно така. Уърдман.
— Добре. Разкажете ми как върви.