— Всъщност ситуацията е доста сложна — каза той уклончиво. — В момента бързам. Питах се дали не бихте могли да отделите няколко минути по обяд, да кажем?
Пауза.
— Почивката ми за обяд не е много голяма. Някой от двама ни трябва да бъде винаги тук. И аз обикновено хапвам сандвич в стаята за персонала.
Той обаче нямаше предвид стая за персонала.
— Помислих си, че може би в някое ресторантче…
— Ресторантче? — Сякаш й бе предложил да се венчаят в църква. — Нямам време за ресторантчета. Но бих могла да ви чакам у Хал.
— У Хал?
— Кафето в централния мецанин. Полицаите вече не ги ли питат как да стигнат до еди къде си?
— Да, да ще го намеря.
— Няма да ви чакам със затаен дъх. Дванадесет и петнадесет.
— Да, дванадесет и петнадесет е чудесно. Може би ще успеем да…
Но вече говореше сам със себе си.
В дванадесет и половина Дик Дий бе кацнал зад рецепцията на читалнята, вперил замислен поглед в екрана на компютъра, когато до ушите му долетя сексапилна кашлица.
Не всеки умееше да кашля сексапилно и той вдигна поглед, за да се озове очи в очи с млада жена с руса коса, блестящи сини очи и топла усмивка, без съмнение отправена към него.
— Здравейте — каза той. — Мога ли да ви помогна с нещо?
— Надявам се — отвърна тя. — Казвам се Джакс Рипли.
— А аз съм Дик Дий, госпожице… Рипли ли казахте?
„Това копеле се преструва, че не ме помни — помисли си Джакс. — Или още по-лошо — поправи се тя, загледана в тези безхитростни очи — той наистина май не ме помни.“
На глас каза:
— Видяхме се с вас миналата седмица. При посещението на съветниците… когато лавицата падна… Исках да ви интервюирам, но накъдето и да насочехме камерата, бедния Пърси винаги се оказваше в кадър, говорейки без да спре как искал да развива Центъра…
Тя вдигна вежди, подканвайки го да се включи в шегата за добре известния апетит на Пърси Фолоус към известност, особено в присъствието на Съвета, който трябваше да назначи нов директор на Центъра.
Дий я огледа отгоре додолу преценяващо, но без сексуални подбуди и каза:
— Разбира се. Госпожица Рипли. Радвам се да ви видя отново. С какво мога да ви помогна?
— Става дума за конкурса за разказ. Доколкото разбрах, вие сте председател на журито.
— Много далеч съм от това — отвърна той. — Аз съм просто един от предварителните сортировачи.
— Сигурна съм, че сте повече от това — каза тя, пускайки чара си с пълна сила.
Познаваше мъжете и й се стори, че под учтивото му безразличие забелязва проблясък на интерес.
— Кога е крайния срок за подаване на материалите?
— Тази вечер — отговори той. — Така че трябва да побързате.
— О, нямам намерение да участвам — отвърна тя остро и чак тогава забеляза тънката усмивка, индикираща че се е пошегувал.
„Като си помисли човек — мина й през ума — изобщо не изглежда лош, не точно апетитно парче, но от оня тип, дето започва да ти харесва по-късно.“
Тя се засмя и каза:
— Но я ми кажете, ако наистина бях поискала да участвам, критерия висок ли е?
— Много обещаващ е все пак — отвърна той внимателно.
— Какво значи обещаващ? Обещание на политик, обещание за брак или обещание на „Банк ъф Инглънд“?
— Ще трябва да изчакате да излязат резултатите, за да разберете — каза той.
— Което ще стане кога? — попита тя. — С удоволствие бих включила нещо от това в „Надлъж и нашир“, може би интервю с някои от наградените автори. Или дори бихме могли да излъчим обявяването на резултатите на живо.
— Прекрасна идея — кимна той. — Но подозирам, че Мери Егню ще иска резултатите да бъдат публикувани в Газет. Така ще продаде повече вестници, нали разбирате?
— О, аз познавам Мери добре. Едно време работех за нея. Всъщност днес сутринта говорих с нея и съм сигурна, че можем да постигнем някакво съгласие — каза Джакс с увереността на човек, който приема за безспорна даденост превъзходството на телевизията над печатното слово. — Всъщност онова, което ме интересува в момента е малко предварителна информация. Може дори да направя опит и да я пусна в предаването довечера. Имате ли малко време? Или по-добре ще е да ви черпя един обед?
Дий тъкмо отвори уста да откаже учтиво, когато вратата на библиотеката изведнъж се отвори и към тях, протегнал и двете си ръце напред, се запъти висок, жилест мъж с огромна златиста грива, обрамчваща дребно като на маймунка лице.