След това се настани по-удобно и зачака обажданията на последната група.
Това бе следствено управление. Обаждането от нейната пойна птичка, което тя очакваше, не дойде, но час след като програмата свърши, офицерът за връзка с обществеността — дружелюбен инспектор с приятни и непретенциозни маниери, прикриващи остър като бръснач ум — й звънна, за да разбере дали интереса както на ВВС, така и на силите на реда, не може да бъде задоволен от малко взаимно сътрудничество. Например, ако той й обещае да я задържи като главна героиня, може би тя ще му каже откъде има тази информация? Тя се засмя и той също се засмя в отговор, после продължи:
— Радвай се тогава, мойто момиче. Но не се изненадвай, ако след малко чуеш силен лай. Това ще бъдат те, хукнали нагоре по стълбите, помъкнали ротвайлерите със себе си.
Накрая се появи заместник-главния констъбъл, който се оказа без куче, но се постара да свърши цялата работа със собствените си зъби. Помоли я да каже кой й е информатора. Тя отказа, позовавайки се на журналистическата тайна. Той членоразделно й продиктува какво предвижда закона към всеки, разполагащ с информация за престъпление, независимо дали то е вече извършено или предстои да бъде. След което й пожела всичко хубаво в бъдещата й кариера, за нейно добро надявайки се тя да се практикува в район, отдалечен на голямо разстояние от Мид-Йоркшър, той й се озъби в усмивка и си тръгна.
„Дано да получиш тази работа в Лондон, моето момиче — каза си тя. — Според мен тука съвсем скоро ще ти припари здраво на дупето.“
Плюсовете обаче бяха твърде много, за да може негативизма на Мери Егню и заместник-главния констъбъл да убие духа й и когато най-сетне реши да приключи за днес, отвътре бе започнала да ври и кипи като готова да гръмне бутилка шампанско. Джон Уингейт още се мотаеше наоколо, изглеждащ по-малко разтревожен, след като започна да става ясно, че разкритията й в ефир вероятно ще съберат повече аплодисменти, отколкото псувни. Сексът й се стори добър начин да отпуши натрупалото се вътрешно напрежение, затова тя каза:
— Какво ще кажеш да отскочим до къщи и да ударим по едно празнично питие, Джон?
Той извърна поглед към нея, после сведе поглед към часовника си и всичката тревога се изписа на лицето му. „Сега си спомня как е било — каза си тя. — Мисли си, че с малко късмет не след дълго ще му се махна от главата и от живота, така че защо да не му ударим едно на изпроводяк? Ако сега плъзна ръка по гърдите му и кажа: «Хайде да го направим тук», ще скочи отгоре ми като луд.“ Но не й се искаше бърза работа на прашен канцеларски под.
— Прав си, Джон. Семейството на първо място, нали? — каза тя, целуна го леко по бузата и се отдалечи, давайки си съвсем ясна сметка, че вида на оттеглящия се към вратата стегнат задник го кара да примира от яд.
Но не й се искаше мъж, който да мисли как да си тръгне още преди да е дошъл. Тази нощ бе или всичко, или нищо и докато прехвърляше списъка с възможните кандидати в главата си, започна да й става ясно, че работата клони по-скоро към нищо. Никой като че ли не отговаряше на изискванията в момента… с изключение може би на… но не, не можеше да му се обади!
Тя се прибра в апартамента си и изрита обувките си с убийствено високи токове, с които ходеше на работа. Въпреки присъствието или именно поради него, на хора като Пентесилия в службата й, тя бе болезнено чувствителна на тема височина, особено пред всевиждащото око на камерата.
Дрехите й ги последваха. Тя ги остави да лежат, където ги захвърли и пъхна рамене в нежната си копринена роба, а краката — в чифт неподходящи за цвета на робата, но много удобни кожени пантофки. Твърде напрегната, за да мисли за сън, тя седна зад компютъра и натрака един имейл на единствения човек, с когото можеше свободно (почти) да говори — сестра си Енджи в Америка. Е, не беше секс, но бе все пак начин за отпускане след ден, прекаран във внимателно претегляне на всяка дума, особено през последните няколко часа.