Когато Боулър се втурна в кабинета му с новината, която Рай току-що му бе съобщила по телефона, той отначало не можа да разбере за какво става въпрос. Най-накрая, след като Боулър се бе опитал да влезе във връзка с телевизионната водеща в студиото, а след това и в дома й, Хедингли се бе оставил да го убедят, че трябва да отидат до апартамента й лично.
Сега, седнал в креслото и вперил очи в пространството пред себе си, вместо на здрав петдесетгодишен капитан, плаващ тържествено към спокойния бряг на заслужената пенсия, той приличаше по-скоро на грохнал гражданин, който се е държал до последно, докато най-накрая не е бил изхвърлен поради немощ.
— Сър, да задвижвам ли нещата? — попита го Боулър.
Той взе мълчанието за знак на съгласие и позвъни в участъка да изпратят оперативна група, добавяйки под сурдинка:
— И гледайте да уведомите детектив главния инспектор, моля ви. Според мен, господин Хедингли не е добре тази сутрин.
Успя да убеди детектив инспектора, че креслото в хола на жертва на убийство, едва ли е най-подходящото място, където да те завари по-старши служител и го склони да излезе навън във влажния утринен въздух преди пристигането на Питър Паскоу.
— Джордж, добре ли си? — попита го той.
— Аха… Е, всъщност… не чак толкова. Някакъв грип май… Едвам успях да се измъкна от леглото тази сутрин — заекна Хедингли с треперещ глас.
— Ако съм на твое място, веднага ще се върна и пак ще се вмъкна в него — твърдо рече Паскоу.
— Не, ще се оправя. Трябва да вляза и да огледам, докато следите са още свежи…
— Джордж, знаеш, че никой няма да влезе, докато не се свърши всичко онова, което трябва да се свърши. Отивай си в у дома. Това е заповед.
И за да извади жилото от началническото държане със стар колега, който е бил детектив инспектор откакто Паскоу пристигна в Мид Йоркшир като детектив констъбъл, повел под ръка Хедингли към колата му, Паскоу добави тихо:
— Джордж, дни ти остават само и нямаш нужда от цялата тази работа, не е ли така? Искам да кажа, кой знае, може да се проточи до безкрай. Взимай си парите и лягай някъде на топло, а? И не се притеснявай, ще ти впиша положителна оценка за това, което си направил до този момент. Много здраве на Берил.
Загледан в отдалечаващата се задница на колата на детектив инспектора, той поклати глава, после се извърна към блока.
— Дотук добре — каза той на Боулър. — Хайде сега да ми разясниш ситуацията.
— Да, сър. Надявам се, че нямате нищо против моята молба да доведат вас. Детектив инспектора наистина не беше добре и…
— Не, правилно си постъпил. Ти самият също не изглеждаш кой знае колко… умен. Надявам се, че все пак нищо ти няма.
— Да, сър, добре съм. Просто малко се стреснах като видях Джакс… мис Рипли… познавахме сме малко, нали разбирате…
— Да — отвърна Паскоу, съзерцавайки го със замислен поглед. — Гледа ли предаването й снощи?
— Да. Доста вълнуващо, мисля. А вие гледахте ли го, сър?
— Всъщност не.
Обаче бе чул за него, когато Далзийл му се бе обадил, бълвайки страхотни заплахи за това какво щял да стори с Рипли и Боулър — както заедно, така и поотделно — когато му паднат в ръчичките.
Паскоу го бе успокоил, подчертавайки че да прилагаш физическо насилие над телевизионен служител публично, не е най-добрата политика за един полицейски служител, а колкото до Боулър, ако се докаже, че той е изнесъл информацията, с него ще се занимае „Вътрешно следствие“, което — в най-лошия случай — ще го отдалечи от оплешивяващата глава на Дебелака.
На детектив главния инспектор му хрумна мисълта, че Далзийл вероятно не се е вслушал в съвета му и лошият вид на детектив констъбъла, както може би дори и смъртта на жената, се дължат на неговата пряка интервенция.
Но когато оперативната група свърши с предварителния оглед на мястото и най-накрая му се отдаде възможност да види трупа, той зачерта Дебелака от списъка със заподозрените. Това тънко ножче не му бе в стила. Той просто би й откъснал главата.