— Да говорим с Чарли Пен, разбира се — отговори Паскоу.
Апартаментът на Пен се намираше на най-горния етаж на преустроена стара къща, обгърната отвсякъде със скеле и тресяща се от удари, викове, дрънчене и музика — обичайния шум, с който британския работник обявява на света, че си заработва надницата.
Хванаха Пен тъкмо когато излизаше. Със сърдит поглед, той само се обърна и ги въведе в апартамента си с думите:
— Бихте ли повярвали, мамка му? Избягах от библиотеката, мислейки си, че скоро цялата сграда ще започне да гърми от тежките стъпки на полицейските ботуши и няма да може да се работи, само за да попадна в този ад.
— Но вие сигурно сте знаели, че тук се извършват ремонтни работи — забеляза Паскоу.
— Когато тръгнах, още не бяха започнали и аз си помислих, че все пак е събота сутринта и тъпанарите няма да изпълзят от дупките, освен ако не им обещаят четворна надница.
— Какво все пак правят?
— Хазяинът ми решил малко да понатруфи сградата и смята, че ще я продаде пет пъти по-скъпо, отколкото я купил преди две години, ако я преустрои в еднофамилно жилище. — Писателят показа неравните си зъби в злобна усмивка. — Но първо трябва да се отърве от мен, нали така?
Докато си разменяха тези любезности, Хат се огледа. Апартаментът, доколкото можеше да види без да направи впечатление, че се оглежда, се състоеше от спалня, баня, кухня и стаята, в която се намираха. С високите тавани и дълбоки прозорци, от които се откриваше изглед (въпреки скелето) към покривите на старата част от града, той създаваше впечатление за обемност и пространство, които дори усилията на такъв любител на книгите не биха могли да скрият. В нишата зад портала имаше огромно бюро, чийто плот бе напълно скрит от книги, които преливаха на пода около него, пръскайки се във всички посоки на два-три метра в диаметър. В другия край на стаята се виждаше тапицирана със зелено сукно маса за карти с въртящ се плот, върху който много точно разположена, лежеше огромна плоскост във формата на петолъчка, разграфена на квадрати — някои цветни, някои със странни символи — до която бе оставена купа, пълна с буквени плочки и три дървени поставки.
„На тези двамата — каза си Хат, имайки предвид Пен и Дий — май наистина им харесва да играят на тази игра. Че и по една на всеки! А може би има и още. Например в дома на Дий и Бог знае къде още.“
После вниманието му бе привлечено към стената точно зад масата, където висеше сложена в рамка снимка. На нея бяха снимани три момчета, плътно притиснали се едно към друго, прехвърлили ръце през раменете. Бе същата снимка, която бе видял на бюрото на Дик Дий, само дето тази бе много по-голяма. Увеличаването бе подсилило замъгляването, дължащо се на лошия фокус и придаваше странен извънземен ефект, като че ли момчетата бяха фигури, видени насън. Бяха застанали на тревисто място, а на заден план се виждаха дървета и висока, начупена сграда, като замък в потънала в утринна мъглица гора. Момчетата от двете страни бяха горе-долу еднакви на ръст — единият може би три-четири сантиметра по-висок от другия — но бяха поне с петнайсет-двайсет сантиметра по високи от момчето в средата. То бе с къдрава, руса коса и кръгло ангелско лице, усмихващо се с нескрито удоволствие към обектива. По-ниското момче от първите двама, онова, което приличаше на Дий, също се усмихваше, но с някаква вътрешна усмивка, отправена като че ли по-скоро към някакво известно само нему преживяване, докато третия хлапак съвсем недвусмислено се бе намръщил мрачно — израз, който Хат видя отново, щом чу зад гърба си: „Какво си се зазяпал такъв?“ и се извърна, за да се озове лице в лице с Пен.
— Извинявайте, исках да видя играта — отвърна той, кимайки към масата. — Рай… госпожица Помона ми спомена за нея… беше някакво трудно име… пара нещо си…
— Парономания — каза Пен, загледан отблизо в него. — Значи госпожица Помона ви е споменавала, а? Да, спомням си, че прояви интерес, когато ни видя веднъж да играем с Дик. Но аз й казах, че както всички върховни игри, тя може да се играе само от двама.
— Нещо като главоблъсканица, нали? — обади се и Паскоу.
— Да бе, също като „Не се сърди човече“ или дама — озъби се Пен.
— Очарователно. Моята дъщеря страшно обича настолните игри — промърмори Паскоу. — Но не бива да ви бавим повече, отколкото е необходимо, господин Пен. Само няколко въпроса искаме…
Прекъсна го остро чукане по входната врата.