Пен ги остави и само миг след това откъм вратата избухна гръмка и все по-жлъчна разправия между писателя и бригадира на работниците, комуто трябваше достъп до прозорците на Пен и който изглежда си мислеше, че някаква си надраскана на лист заповед от началника му, му дава законно право да нахлува у хората.
Паскоу се приближи към една лавица с книги до бюрото и започна да ги разглежда. Сериите с Хари Хакър до една бяха там.
— Чел ли си нещо от тях, Хат? — запита Паскоу.
— Не, сър. Имам си друга работа.
Паскоу го изгледа с любопитство, после каза:
— А може би трябва. Можеш да научиш много неща за един писател като просто му четеш книгите.
Той се пресегна и свали от лавицата не книга, а едната от общо двете папки там, маркирани „СКЪЛКЪР“. Отваряйки я, той видя, че вътре има подвързани списания със същото име. Бе явно аматьорска работа, макар и с добра организация и дизайн. Той отвори, където му попадна пръста.
Първата ми част е в кучешка колиба, макар много да не се търси.
Втората ми се издува, когато е в ръка:
А целия съм в Симпсън, когато не съм у Бланд.
Хат надничаше през рамото му.
— Гатанка — каза той развълнувано. — Също като във втория Диалог.
— Не изпадай в патос — охлади ентусиазма му Паскоу. — Това е друг вид гатанка, макар да е от вида, от който ти се струва на пръв поглед. Звучи така, сякаш трябва да е от онези прости правописни игрословици. Обаче не е.
— Тогава какво е?
— Дай първо да видим отговора.
Отговор: Карачката на Лоунсъм.
— Какво означава това, по дяволите? — попита Хат.
— Бих казал, че това е ученически тъпизъм — отвърна Паскоу.
Но преди да успее да развие предположението си, Пен се върна.
— Ама моля ви се, чувствайте се като у дома си — озъби се той. — Частната ми кореспонденция се намира ей в това шкафче.
— Естествено, точно затова не очаквах да намеря нищо от нея на лавиците — каза Паскоу с изискан тон. — Но се извинявам.
Той върна папката на мястото й и продължи:
— А сега… въпросите.
Пен бързо си възвърна равновесието и с готовност потвърди описаната от Рай последователност на събитията. Обясни, добавяйки излишни подробности, че при пристигането в читалнята, той се отправил право към рецепцията да разбере къде е господин Дий, но като видял, че има работа в офиса, се върнал на мястото, по невнимание оставяйки част от работата си на плота, където госпожица Помона я намерила. Той дори извади преведените стихове и им ги даде да ги прочетат.
— Останах с впечатлението — добави той, вперил сардонически поглед в Хат, — че тя го сбърка с някаква любовна лиготия. От онези лиготии, дето ученичките обичат да получават, нали се сещате? В тия модерни времена е трудно човек да намери нещо от едновремешния романтизъм, нали?
Хат едва успя да потисне негодуванието да избликне от него под формата на подигравателно изхъмкване и би продължил разпита по определено по-враждебен начин, ако Паскоу не бе казал:
— Много ни помогнахте, господин Пен. Според мен няма да има нужда от писмени показания. Не ни изпращайте, знаем пътя.
На улицата той продължи:
— Хат, никак не е полезно да позволиш на личната си неприязън към свидетеля да блесне по такъв неоспорим начин, но за да смекча малко упрека, ще добавя: „Знам го от собствен опит“.
— Да, сър. Съжалявам. Но той наистина се заяжда с мен. Знам, че това не е улика, но не мога да сдържа усещането си, че в него като че ли има нещо не наред. Може би защото е писател ли, не знам.
— Разбирам. Писателите трябва да са малко не наред, нали? — отвърна Паскоу леко развеселен.
Хат внезапно си спомни за Ели Паскоу.
— Ох, мамка му! Съжалявам, нямах предвид…
— Разбира се, че не си. Ти имаш предвид само някои попрехвърлили годините писатели, подхвърлящи романтични стихове на красиви млади момичета, разбрах те много добре.
Смеейки се, той се качи в колата.
„Е, щом мога да поддържам весело настроение у началството, значи правя нещо както трябва — помисли си Хат.“
Първите няколко дни от всяко следствие за убийство, особено такова, което се очертаваше да се окаже със сложност, каквато бе залавянето на Уърдман, винаги бяха плътно запълнени с работа. На този етап от нея бе невъзможно да се каже коя работа ще даде резултат и коя ще се окаже пълна загуба на време и енергия, така че всичко се върши с времеемко внимание, отделяно и на най-малката подробност. Единственото хубаво нещо, което излезе, бе частичния отпечатък от палец — не от този на Рипли — на единия от пантофите й. У Далзийл изобщо не можеше да се открие и следа от самодоволство, това поне трябваше да му се признае, но това вероятно се дължеше на факта, че специалистите му казаха, че дори и да намерят подобен отпечатък във файловете на компютрите, той ще бъде доста далеч от шестнадесетте точки на сравнение, необходими да превърнат отпечатъка в улика пред съда. Компютризацията позволяваше да се прави много по-бърза проверка, отколкото едно време, но засега нямаше никакви резултати.