Бърд и Фолоус яростно се съревноваваха кой ще се покаже по-любезен домакин. В един момент изглеждаше, че съревнованието е на път да прерасне в битка, но страните се задоволиха да си разменят само вербални удари и да разделят усилията си, като Бърд пое ларвите, а Фолоус — силикона.
Загледан в отдалечаващия се ярък костюм, Хат, сам агонизирайки под тежестта на собствения си избор, който му бе нашепнал да си сложи бургундскочервен памучен панталон и кожено яке върху бледосиня тениска, вече се чувстваше по-добре.
Сега, като добър полицай, преди да се смеси с тълпата навътре в галерията, той се спря и я огледа. Страничният наблюдател би казал, че той сравнява лица със съхранени в паметта си файлове, но всъщност той обръщаше много малко внимание на личностите, докато не откри онова, което търсеше — главата с буйна кестенява коса и сребристобял кичур.
Тя обикаляше наоколо с пълен с напитки и мезета поднос и предлагаше на гостите. Като че ли привлечена от настойчивостта на погледа му, тя погледна към него, кимна му и продължи да изпълнява задълженията си.
Вземайки си чаша вино от друга млада жена, която му се усмихна с усмивка, на която неминуемо би отговорил, ако Рай не бе наблизо, Боулър започна да разглежда залата по-подробно.
Имаше толкова засилено полицейско присъствие, че той не на шега се запита дали няма да му признаят извънредно време. Детектив главния инспектор бе там, заедно с жена си, която Боулър харесваше. При предишните им срещи Ели Паскоу бе плъзвала по него дръзкия си и дружелюбен поглед по начин, който можеше да се нарече преценяващ и одобрителен, но в никой случай подканващ, и го наричаше Хат, без да споменава чинове, потвърждавайки репутацията си на хубав човек. Тя бе застанала до Чарли Пен в края на групичка, в която Фолоус току-що бе въвел кметската си плячка, която изглеждаше така, сякаш им прави неоценима услуга с нейната компетентна оценка за изложбата. В един момент Ели Паскоу се извърна настрани, за да се прозее зад дланта си, улови погледа на Боулър и му се усмихна. Той отвърна на усмивката й, после продължи да оглежда тълпата и погледа му изведнъж попадна на Дебелака, който обаче не отвърна на усмивката му. Няма ли спасение от този човек? До него бе застанала жената, която беше с него в „Таверната“ — добре сложена дама, но спадаща по-скоро към полутежката категория, в сравнение със супертежката на Далзийл. Въпреки това, в никой случай не можеха да се нарекат неподходяща двойка.
Той откъсна поглед от намръщеното му изражение, но чувството му, че все още се намира на работа, не го остави, тъй като, може би дори още по-изненадващо, пред очите му като привидение всред гробищна алея, изплуваха призрачните черти на сержант Уийлд. Но защо изненадващо? Човек не бе длъжен да се занимава с изкуство, за да го харесва и във всеки случай, както Боулър знаеше по себе си, че освен естетиката, идването тук може да бъде продиктувано и от други причини.
Рай продължаваше да обикаля, но не идваше към него, затова той продължи огледа си.
Той срещна спокойния и замислен поглед на Дик Дий, който му кимна приятелски и Хат отвърна. Е, вярно, че ревнуваше Рай от него, но нямаше нужда да му дава повод за задоволство, като му даде да разбере, че ревнува. Хат разпозна още много народ. Той бе добър физиономист и още като дойде на работа тук, се задоволи не само с любителски направените снимки по албумите, но се и запозна с навиците на всеки, който по негова преценка можеше да се окаже важен фактор в кариерата на един млад и амбициозен полицай. Журналистите например… ето там бе застанал Сами Ръдълсдин, репортера от Газет — мършав и безформен и откровено отегчен до гуша, над която отвреме-навреме пъхаше по някоя цигара, докато се сетеше, че тук не се пуши и отново я изваждаше… Страданията му обаче изглеждаха по-леки от тези на Мери Егню, която говореше, свела глава към плешивата глава на един мъж, който, посягайки към пълна чиния с връх, хвърляше в устата си различни мезета със скоростта на току-що избягал от диетичен център човек. Той се напъна да върже някакво име с този мъж… и успя… съветник Стийл, познат още под името Гладника… човек, който трябваше да избягва не само заради смъртоносния му дъх, но и заради постоянните му нападки срещу полицията и всички други предполагаеми институции, бъркащи в обществената кесия.