Рай не се виждаше никаква. Сигурно бе отишла да напълни подноса си. Доста работа би й се отворила, ако всички бяха като Гладника, помисли си Боулър. А може би тайно го наблюдава отнякъде, за да види дали проявява интелектуален интерес към изложбата. Той наистина почувства нечий поглед. Обърна рязко глава и улови излъчвателя на чувството. Не че бе трудно да го улови, защото мъжа, загледал се в него иззад нещо, прилично на огромен дървен фалос, не извърна смутено поглед встрани, а му кимна приятелски.
Това беше Франи Рут. Същият Франи Рут, за следенето на когото така невъздържано се бе хвалил пред Паскоу и то едва вчера.
Но след като е бил толкова адски дискретен, как така сега Рут му се усмихваше като на стар приятел и не стига това, ами и се запъти срещу него?
— Здравейте — каза той. — Детектив констъбъл Боулър, нали? Интересувате ли се от изкуство?
— Не съвсем — отвърна Боулър, сериозно разтърсен и отчаяно опитващ се да го дава хладнокръвно. — А вие?
— Като удължение на думата, може би. Думите са моята сила, но понякога думата е семе, което трябва да разцъфти в по-невербална среда. Всъщност това е циклично явление. Картините, разбира се, заемат първо място. Прекрасни пещерни рисунки, по-голямата част от които, според последните научни изследвания, са направени от художник, здраво надрусан с трева или с каквото там са се друсали в тези праисторически времена. Лесно е да се разбере, че тези рисунки може би са носители на религиозно значение. Но освен него биха могли и да са с чисто практична насоченост, все едно казвайки: Ако излезеш от пещерата и свиеш вляво към долината, ще намериш прекрасно стадо антилопи и ще имаш какво да сложиш на масата за вечеря. Но когато се случи да казват: Бягайте като луди, момчета, тиранозавъра идва, то от рисунките има още доста да се желае. Така че езика без съмнение е бил роден от необходимостта. Но скоро сигурно се е случило така, че е разцъфнала в песен, в поезия, в разказ, в обмяна на идеи и накрая от всички тези неща са се развили нови и по-изтънчени форми на изкуство, които от своя страна… е, сигурен съм, че разбирате какво искам да кажа. Това е цикъл или може би по-точно колело, тъй като с въртенето си то върви напред и всички ние сме залепени за него по едно или друго време.
Той млъкна и погледна Боулър така, сякаш току-що го бе попитал: „Вали ли още навън?“
Леко зашеметен, Боулър каза:
— Познаваме ли се отнякъде? Не си спомням да…
— Не, прав сте. Всъщност не се познаваме, макар че наскоро може би почти щяхме да се срещнем. Рут. Франсис Рут. Франи за приятели.
— Та откъде ме познавате, господин Рут?
— Не съм много сигурен. Някой общ познат ви е посочил, предполагам. Може би сержант Уийлд. Или господин Паскоу. Ей го къде е там.
Той махна леко с ръка. Боулър проследи погледа му и попадна право на нетрепващия и гневен поглед на детектив главен инспектор Паскоу. Имаше защо да го гледа така ядосано. Да дойдеш на такова събитие и да видиш, че онзи, когото си подозирал в преднамерен тормоз, води весел разговор с детектив констъбъла, натоварен да го следи с максимална дискретност, бе достатъчно човек да прояви малко далзийлщина.
Рут каза:
— Извинете ме. Време е май да се хващам на работа. Джуд Илингуърт, онази гравьорка там, ще демонстрира техниката си и не искам да го пропусна.
Той се запъти към един алков, в който Боулър видя висока жена без коса, говореща всред групичка хора. В същото време с крайчеца на окото си видя Паскоу да поема към него и се приготви за отбрана.
— Сър — реши да подготви той почвата отдалеч, — нямам представа какво прави той тук. Да проверя ли списъка с поканените? А може и някой приятел да го е довел…
— Спокойно — каза му Паскоу. — Знам много добре как е попаднал тук. Това обаче, което не зная и искам да узная, е как така сте станали такива приятели?
Боулър му обясни какво е станало.
— Нямам представа как се е добрал до мен, сър — заключи той с нещастен вид. — Аз наистина ходех на пръсти…