— Този човек е паяк — каза Паскоу. — Ама не от онези видове, дето си правят паяжина, а онзи, дето оставя зад себе си едва забележими нишки. Най-малко докосване до тях, и той вече знае къде си.
Това е почти толкова изсмукано от пръстите, колкото и неотдавнашната тирада на Рут, помисли си Боулър.
— Както и да е, радвам се, че дойде, Хат. Няма да те задържам повече. Сигурно с нетърпение чакаш да видиш каквото има за гледане. И ако видиш нещо, което си струва, грабвай го, това е моя съвет. Не губи време.
„Боже Господи, защо дори и най-малкия зачатък на любов, трябва да поражда дори у такива чувствителни ченгета като Питър Паскоу, желание за закачки и подмятания като у стара мома — запита се Хат засегнато.“
После зърна онова, за което бе дошъл — Рай излезе с нов поднос, претоварен от напитки и мезета.
— Да, сър — каза той, отдалечавайки се. — Няма да губя никакво време.
Времето бе спряло тук и аз бях в него, но докато се разхождах наоколо и оглеждах онези, които са негови неволни слуги, моята аура напираше на вълни или по-точно на импулси, като че ли източника й бе огромно биещо сърце като слънцето. Докато се вглеждах в това или онова лице, топлината и яркостта й нараснаха два, три пъти, вече ставаха почти нетърпими. Дали не можеше да се маркират някакси тези лица? Може би… но тяхното време или по-точно техния краен срок още не бе дошъл… и в никой случай не би могъл да бъде тук…
И тогава ти ни изправи лице в лице.
— Съветник Стийл, бих желал да разменя две думи с вас — каза Чарли Пен.
— О, така ли? Бих казал, че думите обикновено излизат евтино, но не и от вас, писателите, а? Вчера видях цената на една от вашите книги в една книжарница. С тези пари спокойно може да се изхрани едно семейство за цяла седмица.
— Но не и вашето, бих казал — отвърна Пен, свеждайки поглед към пълната чиния в ръката на съветника.
— Моето? — изфъфли презрително с пълна уста Стийл. — Аз нямам семейство, освен себе си, господин Пен.
— Точно това имах предвид.
Стийл се засмя. Едно от най-силните му качества на политик бе, че не обръщаше внимание на обиди и хапливи забележки.
Той каза:
— Искате да кажете, че ви харесва кльопачката ми? Пълни си чинията догоре докато можеш, ето на това ме научи грубия живот. Може би ако бях ходил в шикозно училище като вас, щях да се храня по изискано. А и от тая птича храна, дето я сервират тук, човек едва ли може да надебелее. А кой плаща за нея? И за виното? Данъкоплатците, ето кой.
— Е, могат да си го позволят, нали? От онези милиони, дето ще спестят, след като ми резнете дарението за литературния курс. Сега се чувствате по-добре, след като прокарахте решението си пред онова стадо овце, нали?
— Нищо лично, господин Пен. Трябва да започнете да лекувате болестта още щом се появят първите симптоми.
— И коя е тази болест?
— Гражданска мелогамания — отвърна Стийл, старателно произнасяйки думата погрешно.
— Което ще рече какво? Ненормална пристрастеност към музика? — попита Пен.
— Сбърках го май, а? — каза Стийл невъзмутимо. — Няма значение, вие разбирате какво искам да кажа. Да се строят такива баровски центрове като този тука, след като през последните десет години общинския вътрешен бюджет бе орязан с шейсет процента. Ако искате да се жалвате, че на двама-трима модни мърльовци няма да им се плаща, за да си четат порнографските романчета, отидете при кмета. Или по-добре при половинката му. Била голяма ваша почитателка, както чувам. Е, толкова голяма, за да спаси курса ви може да не е, но поне да им намали малко разкладката… За вълка говорим, а той… Как сте, Ваше превъзходителство? Кой се грижи за ларвите?
Кметът тъкмо минаваше покрай тях. Той погледна Стийл мръснишки, докато от другата страна на залата жена му се обърна, за да награди Стийл с пълен с обещания поглед, който се превърна в широка лъвска усмивка, когато видя до него Чарли Пен.
Стийл приписа усмивката на себе си и подвикна:
— Как си, Лара? Добре изглеждаш. Хей, златна, не подминавай гладуващ човек без да му подхвърлиш поне една трохичка.
Смяната на посоките бе предизвикана от влизането на Рай Помона в обсега на чуваемостта, разбира се, по стандартите на съветника, с поднос, който съветника побърза да разтовари скоростно без да пробира.
— Да ви донеса ли още малко, господин Стийл? — попита го Рай сладко.
— Не, мойто момиче. Не и ако не можеш да сложиш ръце на нещо по-значително.