— Като например?
— Няколко резена телешки шол, йоркширски пудинг и два-три печени компира, няма да ми дойдат зле.
— Телешки шол, пудинг и картофи. Ще им кажа на готвачите — отвърна Рай сериозно.
— Ще им кажеш и още как — изкиска се Стийл, пръскайки слюнки. — Ти работиш в библиотеката, нали, мойто момиче?
— Точно така.
— Кажи ми тогава, като сервитьорстваш тука, как ти плащат? На библиотекарска тарифа, плюс извънредно време или слугинска тарифа плюс бакшиши?
— Мери си приказките, Стийл — изръмжа Пен. — Това е обида дори и по твоите ниски стандарти.
Рай го погледна студено и каза:
— Мисля, че и сама мога да се справя, господин Пен. Всъщност днес работя на чисто доброволни начала, така че никой не посяга към обществената кесия. Но разбира се, ако искате да дадете бакшиш…
— Забрави, мойто момиче — засмя се Стийл. — Вместо бакшиш бих искал да ти кажа, че обичам картофите ми да се изпечени почти до черно. Но тъй като ме съмнява дали ще получа такива неща тук, дай да си взема още малко от тия неща, които може и да ме изкарат до обяд.
Той посегна към чинията с наденички, но Рай тикна целия поднос към него, така че той трябваше да го хване рязко от двете страни, за да не го удари в гърдите.
— Вижте какво, съветник — каза тя. — Защо не вземете всичко, така ще можете да взимате, когато си поискате. А аз през това време ще разгледам изложбата.
Тя пусна подноса, кимна на Стийл и без да обръща внимание на одобрителната усмивка на Пен, се извърна да се отдалечи, озовавайки се почти лице в лице с Хат Боулър.
— Значи успя да дойдеш, а? — каза му тя. — Ела, искам да ти покажа нещо.
Има някои откровения, които са сигурни, без да са ясни. За частица от секундата — макар да знаех без капчица съмнение, че това бе то — не можах да разбера защо и не можех да се сетя как.
Но още преди да успея да извърша богохулство, питайки защо и как, извърнатата ми встрани глава даде възможност на очите да видят единствения възможен отговор и всичко, което остана бе само кога.
Макар че „кога“ едва ли е най-подходящата дума за нещо, което става извън времето.
Може би, мина ми през ума, спрялото време ще ми позволи да изпълня дълга си и когато то отново тръгне, всички тези хора, включително полицаите и журналистите, с ужас ще установят, че един от тях лежи мъртъв всред тях, а те не са успели да забележат абсолютно нищо.
Но засега нямаше да стане. Аурата ми все още гореше ярко, но времето още не се забавяше. Бях все още тук и сега.
Но скоро…
О, да, знаех, че трябва да е скоро…
Глава четиринадесета
Загледан в насочилия се право към момичето от библиотеката Боулър, Паскоу усети, че се усмихва.
„Кой веднъж беше казал, че средната възраст започва, когато започнеш да гледаш младите с умиление, а старостта настъпва, когато проклетите копелета започнат да те дразнят — замисли се той. — Сигурно Далзийл. Но време е да се посветим малко на изкуство.“
Бяха минали вече няколко минути на неособено ентусиазирано разглеждане на изложбата, когато някой го докосна по рамото и каза:
— Питър, как са ти мускулите? Да направим още една игра, ако си готов?
Той се извърна, за да се окаже лице в лице с усмихващия се Джонсън.
— Ти сигурно се шегуваш — отвърна той. — Но се радвам да те видя. Тъкмо исках да те питам нещо. Преди малко видях Франи Рут. Ти ли го доведе?
Подходът едва ли би могъл да се нарече изискан, но Джонсън бе твърде умен за увъртания, както Паскоу вече бе разбрал, когато бе проверявал версията на Рут с него. Сега преподавателя изпразни чашата си, взе си друга от минаващия наблизо поднос и отвърна:
— Да, аз поканих Франи. Проблем ли има?
— Никакъв. Просто професионален рефлекс — отвърна Паскоу безгрижно. — Ти гледаш на него като на умен студент, а аз гледам на него като на стар клиент.
— Освен това гледам на него и като на приятел — добави Джонсън. — Може би не близък приятел, но натам вървят нещата. Много го харесвам.
— Е, тогава всичко е наред — каза Паскоу. — Едва ли бих имал проблем с умен студент, чийто рецензент го харесва много.
Отговорът се получи малко по-рязък, отколкото бе планирал. Нещо в Джонсън му действаше като лек дразнител, може би същото онова нещо, което го бе провокирало да играе с него онази злополучна игра скуош, от която рамото още го болеше. Не че в младия учен имаше нещо очевидно дразнещо. С момчешки, без да е детски вид; добре изглеждащ; умен, но без да навира това в очите на хората; забавен по един по-скоро снизходителен към себе си, отколкото самоизтъкващ се начин; пълна липса на каквато и да било агресия, той някакси успя да предизвика вълнички във езерцето на име Паскоу. Детектив главният инспектор бе мислил по това дълго и усилено. Ревност? На всеки мъж може да му бъде простено за леката ревност, която изпитва към някой, който може да накара жена му да се смее по такъв начин. Но през последните месеци Ели Паскоу бе минала през такива изпитания, които биха сломили всяка друга жена и за Паскоу жизнерадостния й смях бе балсам за душата, безапелационно потвърждение, че всичко е наред. Чуваше този смях и в момента, и през рамото на Джонсън, той я видя в компанията на трио, състоящо се от Чарли Пен, Пърси Фолоус и Мери Егню. Кой от тримата караше Ели да се смее така не беше много ясно, но Паскоу изпита само благодарност и нищо друго. Не че останалите двама изглеждаха като възможни кандидати за ревност. Пен, с неговите бездънни очи и хлътнали бузи, трудно можеше да се нарече романтична заплаха, докато Фолоус бе от онзи тип мъже, които Ели съвсем безцеремонно слагаше в категорията „стойкаджии“ с неговата меднозлатиста грива, превзети жестове, цветист език, папионки и ярки жилетки.