— Нямам нищо против, ако наистина е гей — му бе казала веднъж Ели, — но не ми е приятно да прави от това мода.
Така че ревност тук нямаше, нямаше дори и в случая с много по-желания млад преподавател. Тогава с какво бе успял този Джонсън да го развълнува?
Накрая бе успял неохотно да стигне до заключението, че чувства Джонсън като предизвикателство, или може би по-точно казано, като коментар към своя начин на живот.
Далеч назад в годините, след завършване на университета, бе имало момент, в който, чувствайки се несигурен и уязвим, той застана пред кръстопът, после въздъхна дълбоко и с почти разкаяни погледи назад, пое по пътя, който го доведе до сегашното му състояние.
Другият път, смяташе той, би го отвел може би до състояние, немного различаващо се от това на Джонсън сега. Грубо казано, те бяха от едно и също поколение, но Сам изглеждаше по-млад, обличаше се като по-млад и говореше като по-млад. В университетското градче, човек който не го познава, трудно би го различил от студентите, на които преподава. И в същото време можеше да заеме мястото си всред колегите си на конференции или на заседания на университетския сенат, с непринудеността на техен равен и уважаван член, дори техен потенциален началник с блестящо начало зад гърба си и обещаващо бъдеще пред себе си. Най-малкото имаше перспективата да прекара по-зрелите си години в комфортни старинни стаи, гледащи към равни зелени поляни, спускащи се до брега на река, пълна с лодки по време на училище и с тържествено носещи се по гладката повърхност лебеди по време на ваканция…
Добре де, това може да е малко розова картинка на професорски живот, който не съществува, а ако съществува, не привлича човек като Джонсън. Обаче в неговата кариера, дори и в най-дръзките си видения, не би могъл да достигне до нещо сравнимо с тази пасторална идилия.
Тежък труд и тръни, търкания и изпитания, докато го натикат под зелената поляна, което представляваше единствената допирна точка с пасторалната идилия — ето това като че ли му предлагаше неговото бъдеще.
От друга страна, той бе в прекрасно състояние, нямаше проблеми с алкохола и сърцето му, както го уверяваха на редовните медицински прегледи.
Джонсън го гледаше, като че ли очаквайки отговор.
— Извинявай — каза Паскоу, — не можах да те чуя в този шум.
Изговаряйки думите съвсем ясно, сякаш изнасяше лекция в някоя зала с лоша акустика, Джонсън каза:
— Казах, че всички правим грешки, Питър. За щастие, по-голямата част от нас се примиряваме с тях и си продължаваме живота.
За миг Паскоу се почувства така, сякаш му бяха прочели мислите, после преподавателят продължи:
— И едва ли на Франи му е приятно да се чувства под непрестанно наблюдение.
„А на мен да не би да ми е приятно — едва не попита Паскоу.“ Но това нямаше да доведе доникъде, затова каза безгрижно:
— Зависи кой води наблюдението… Мисля, че викат някой от нас двамата.
Ели се бе обърнала към тях и викаше някой от тях с пръст. Той й помаха с ръка, а тя отвърна като посочи Джонсън със същия пръст.