— Обзалагаш ли се? В такъв случай печелиш. Пълен отличник. Което ми напомня… този задник Амброуз май нещо му хлопа, а?
— Бърд? Абсолютно безобиден е. Той просто играе навсякъде като на сцена.
— То това го има навсякъде. Разбира се, ако успееш да го покажеш на сцената, скоро всеки ще го разбере. Но Бърд обича да играе ролята на старомоден актьор-директор, което представлява доста по-съдържателна роля. Което е право, право е — той се справя доста добре. Гледал си някои от неговите постановки?
— Още не — отговори Боулър, питайки се дали няма да е зле да попреговори малко и Шекспир, за да се доближи до това момиче. Той бе изпълнен с любопитство около разкритието, че тя произлиза от театрално семейство, но задълбоченото изучаване на психологията при водене на разпит го бе научило, че ритъма и точния избор на времето са неща от първостепенно значение. Значи, друго място и друг път…
— Да не се опитва да играе ролята и на гей?
— А да не ти е минало през ума, че може да ти е хвърлил око? Е, на това викам аз суета — каза тя.
— По начина, по който ми стисна ръката, той или ми е хвърлил око, или е член на някоя ложа, за която не съм чувал… А сега дай да отидем да видим ония железарии там.
Глава петнадесета
Всички хубави неща на този свят имат край. Провинциалните изложби траят малко по-дълго, но на тях също им идва края. Гостите са дошли тук по различни причини — някои да видят, други да бъдат видени, трети по задължение, четвърти по любов, някои от интерес или от обикновена скука — но на всички им трябват само две причини да си тръгнат — или са получили това, за което са дошли, или него въобще го е нямало, за да го получат.
Сдобиването с оръжието протече толкова лесно, че едва видях как го вземам и, разбира се, никой друг не видя. След това зачаках без да бързам. Хората постепенно започнаха да оформят поток, насочен към изхода и когато видях моята отломка да се влива в потока, аз го последвах, но не плътно, за да не привлека внимание. Аурата ми бе вече силна, толкова силна, че усетих как яркостта й ме носи като парче, откъртено от въздушната вълна на атомен взрив. Господи, дъхни с божествения Си дъх, запя душата ми вътрешно, защото точно така сигурно човек чувства дъха му. Цялата ми същност пламтеше с този пламък, но покрай мен времето все още течеше. Тогава го видях да се отделя от течението и в същото време усетих как времето се забавя.
— Е, време е да се омитаме — каза Анди Далзийл. — „Изкуството е вечно…“, но ако остана още малко тука, шкембето ми ще помисли, че гърлото ми е прерязано.
Кап Марвел вдигна поглед към въпросното гърло и каза:
— Шкембето ти май има доста богато въображение.
Но кмета, който усети, че се е задържал далеч повече, отколкото го изисква дълга, бе на мнението на Далзийл.
— Прав си, Анди — каза той. — Ако дадем пример, всички тези добри хора ще си тръгнат да се отдадат да обеда си, а?
Трогателното му убеждение като на кралска особа, че никой не се храни, докато той не започне да се храни или че никой не си тръгва, докато той не си тръгне, бе оборено от постоянния поток излизащи гости, забелязали или усетили, че наближава вече един следобяд. Жена му, успяла да се възстанови след колизията с дрехата на многоуважаемия и в момента демонстрираща енологичните си познания, наскоро придобити от Сънди Таймс, не споделяше желанието му да се присъедини към тях. След като бе изразила мнението си, че на това шардоне, престояло в бъчвите малко повече, отколкото трябва, му е минало времето, бе й донесена току-що отворена бутилка червено, лично от Пърси Фолоус.
— Не ми казвайте какво е — извика тя още като го видя и вдъхна дълбоко от чашата, легнала в дланта й като в люлка. — А-а, това е добре, това е интересно. Долавям екзотичен плод, долавям мангрови мочурища, долавям кориандър, долавям кимион, долавям опиянение.
— Не се притеснявай, златна — каза Далзийл. — След петнадесетата пинта и аз почвам да долавям опиянение. А сега ще си тръгваме или?
— Бих казала, че е смес от Шираз и Мерло. Западна Австралия? Около ’97?
Всички погледи се насочиха към Фолоус, който, залепил плътно длан на етикета на бутилката, каза:
— Право в десетката, скъпа. Какъв нос, какво чудо!
„Наистина нос за чудо и приказ, ако си мравояд“ — помисли си Кап и като видя как на устните на Далзийл се оформя подобна мисъл, пъхна ръка под мишницата му, стисна го здраво и каза: