— Прав си, скъпи. Време е да си тръгваме.
Те си тръгнаха, плътно следвани от кмета и тържествуващата му съпруга.
Амброуз Бърд се приближи до Фолоус, издърпа бутилката от ръцете му, прочете етикета, на който пишеше Сейнт Емилион и каза с артистичен апломб:
— Подмазвач!
А галерията междувременно наистина бе започнала бързо да се изпразва. Скоро от стотината присъстващи гости останаха само около две дузини. Сред тях, стиснал чашата вече отдавна стоплило се вино, бе и Едгар Уийлд. Той малко се интересуваше от изкуство, но партньорът му, Едуин Дигуийд, бе поискал да дойде. Доловил неохотата на Уийлд, той бе процедил кисело:
— Много добре. Ще ти го припомня това, когато следващия път поискаш да присъствам на аутопсия.
По-реалистичен аргумент от този би накарал Уийлд да се запъне, но този го разсмя и го накара да се предаде с благородство, което едва ли би било доловимо за страничен човек, но Дигуийд го долови и оцени.
Сега той чакаше с иронично търпение Дигуийд, който не можеше да подостри молив без да се пореже, да довърши увлекателния разговор, който водеше с един млад дърворезбар за относителните предимства на бряста и тиса, и очакваше с нетърпение развитието на остатъка от деня, който, с малко късмет, би му дал възможност да се наслади на компанията на партньора му далеч от очите на суетната тълпа.
Близо до изхода, той видя Паскоу и Ели да разговарят с Амброуз Бърд, всъщност по-скоро разговаряха Ели и Последния актьор-директор. Уийлд знаеше, че ако Ели има някаква слабост, то това е прехласването по професионално ангажирани с изкуството личности. Паскоу, лепнал на лицето си учтивата усмивка, с която криеше нетърпението си, улови погледа на Уийлд, направи лека физиономия и се насочи към него.
Уийлд го гледаше как приближава, забелязвайки с одобрение грацията на движенията му, приятния маниер, с който поздравяваше познати, общото чувство на лекота и увереност, които тази стройна фигура излъчваше. Човекът бе добър, и пак би бил добър, дори това тук да бе дипломатически прием на високо равнище, а не провинциална вечеринка. Останалите сигурно също го долавяха. Дотук той се бе справил в живота добре, но не прекалено добре или по-скоро не много бързо. Някои са стигали до детектив главен инспектор, че и по-нагоре, по-бързо от Паскоу, но тези, които идваха до върха твърде скоро, винаги се изправяха пред въпроса: „Мотал ли си се наоколо достатъчно дълго, за да си изцапаш ръцете? Изкатерил си стълбата, но спази ли времето?“ Загледан в стръмния път пред него, когато едно време се дипломира, ако Паскоу бе способен да предвиди дългия си престой в Мид Йоркшир , може би е щял да помисли, че кариерата му е забуксувала на едно място. Но не и сега. Не си носеше сърцето на ревера, дори и пред най-близките си приятели, но бе дал на Уийлд да разбере достатъчно, за да му внуши, че си знае цената много добре. Дал му бе да разбере също така, че на този свят има неща далеч по-важни от амбицията. Ако бе напъвал напред, ако се бе хвърлил към блесналата в позлата награда със зъби и нокти, той вероятно щеше вече да е някъде из недостижимите с просто око висини. Той обаче имаше други планове. Заложници на щастието, ето как бе нарекъл някакъв умник жена му и семейството му, вероятно в циничен смисъл. Е, през последните няколко години Паскоу едва не загуби детето и половинката си и сега вече знаеше без капка съмнение какъв откуп е готов да плати, за да ги задържи. Така че нищо нямаше да стане, без на първо място да се слага тяхното щастие.
След няколко години младата Роузи щеше да е гимназистка и това ще бъде пробния период, каза си Уийлд. Старото време на тормоз отгоре — Или свършваш тая работа, или отиваш да късаш глоби по пътищата — бе ако не още минало, то поне в процес на отминаване. Останалите също щяха да забележат това прозорче и щяха да се приготвят да изтикат момчето през него веднага щом се отвори изцяло.
Разбира се, първо трябваше да получат одобрението на крал Далзийл.
— Уийлди, стоиш тука толкова отдавна без да мърдаш, че се чудя как още някой не те е купил.
— Знаеш ме, Пит. За мен хората са били винаги по-интересни от картините.
Зад тях се надигна глъчка, която като че ли излизаше от алкова, където гравьорката излагаше изкуството си. После глъчката потъна в един по-далечен, но за техните изострени сетива, по-изнервящ шум — воя на полицейски сирени.
— Дежурната?
— Да. С момчетата — отвърна Уийлд.