Но дори и да го направеше, с нищо нямаше да помогне.
Едно от първите неща, които Паскоу направи, бе да изпрати Уийлд в офиса на охраната на най-горния етаж с надеждата, че видеото може би е записало нещо. Опитното му око вече му бе подсказало че системата е далеч от последния вик на онази техника, която човек би очаквал да види в такъв нов комплекс. Старомодни, неподвижни камери и то немного. Но изобщо не бе подготвен за новината, с която се върна Уийлд.
— Няма да повярваш — каза той на Паскоу. — През деня системата не работи.
— Какво?
— Не работи. Казват, че самият им вид действал неблагоприятно на посетителите. Нямало да работи и през нощта, ако Гладника е бил наложил искането си.
— Гладника?
— Аха, каква ирония, нали? Трябвало е да водят битки с него за всяко пени, вложено в тази сграда. Отстъпвали му по някои дребни неща, иначе ако останело до него, това тук изобщо още щяло да е в строеж. Охраната била едно от тях. Той орязал бюджета за монтаж, експлоатация и поддръжка с осемдесет процента.
— Мамка му! — изруга Паскоу. — Но това означава, че оня, дето е извършил убийството, вероятно е знаел, че не попада в Скрита камера. Това все пак е нещо.
— Не е кой знае какво утешение за Гладника, където и да се намира в момента… — бе казал замислено Уийлд. — Да знае, че ако не се е правел на толкова стиснат, сега да е тука.
— Колко време му трябва на оня мърльо там? — попита Дебелака, насочвайки вниманието си от безполезната камера към коридора, където бяха разположени тоалетните. — Какво толкова го рови? Стотинки из джобовете ли му търси, какво?
„Оня мърльо там“ беше съдебномедицинския експерт, който в момента изследваше трупа на съветника. Когато преценката на Боулър за смъртта на Стийл се потвърди от дежурния екип, пристигнал с линейката, Паскоу ги накара да оставят трупа там, където е, както за да не замърсява местопрестъплението с още следи, така и за да достави удоволствие на Дебелака, когото веднъж чули да твърди, че да оглеждаш местопрестъпление без труп е все едно да топиш сол през стъкло.
— Сигурен съм, че скоро ще свърши — каза Паскоу.
— Тъкмо стана дума за мърльовци, къде е нашия Бойлер сега?
— Горе в галерията. Заедно с Уийлди взимат показания.
Всред останалите гости се бе надигнал слаб ропот, когато им каза, че не бива да си тръгват преди да са дали показания, но успя да им се наложи. Почти сигурната употреба на резеца на Джуд Илингуърт като оръжие на престъплението, превръщаше всеки в галерията в потенциален свидетел. За издирването на вече отишлите си гости щяха да отидат и без това много часове труд, така че като за начало бе разумно да говорят с тези, които все още бяха в галерията.
— Не е много умно, когато самият той е ключов свидетел, Пит. Защото именно неговите показания искам първо да чуя. Би ли го докарал тук?
Паскоу се бе научил да не се защитава срещу упреците на Далзийл. Няма начин да го победиш, дори и ако си напълно прав. Освен това често ставаше размяна — ако някой друг дръзнеше да те упрекне, Дебелака обикновено противопоставяше собственото си тяло, дори и напълно да грешиш. В този случай Паскоу, виждайки колко разтърсен е младия детектив от находката си в тоалетната, бе решил да му намери работа, с която да го отвлече от черните му мисли. И сега тръгна лично да го намери. Бе действие, продиктувано както от любезност, така и от професионализъм. Боулър трябваше да знае, че едва ли би могъл да се нарече любимото момче на Дебелака в момента и лесно можеше да бъде унизен до степен на пълно обезличаване. Затова една проява на малко любезно съчувствие и съпричастност щеше да му дойде тъкмо навреме, както да го поободри малко, така и да му помогне да се представи като по-добър свидетел.
В галерията той откри, че останалите гости са се оформили в отбранителен кръг, събран около дървения тотем като стадо антилопи, надушили лъв. Изключение правеше само Едуин Дигуийд, който се въртеше около групата с изражение на едва потискан гняв — чувство, подхождащо по-скоро на хищник, отколкото на тревопасно. Около входа, Боулър и детектив констъбъл Денис Сеймур, бяха наслагали маси, вероятно за да попречат на някого да се измъкне незабелязано и се занимаваха с вземане на показания. Свидетелят, с когото в момента разговаряше Боулър, бе толкова изнервящо многословен, че Паскоу се въртя няколко минути наоколо, преди най-накрая да се реши да го прекъсне, като внимателно пъхна ръка по мишницата му, учтиво го повдигна от стола и го поведе към изхода, мърморейки обичайните баналности в отговор на неговите благодарности.