Прекара един час, колкото за очи, прехвърляйки набързо показанията на свидетелите. Тъй като бе разпитан всеки един гост на изложбата, нямаше време да ги чете всичките. За щастие, със свойствената си ефективност сержант Уийлд вече ги бе сортирал и сравнил със съответните отпратки. Най-голяма бе групата на ония, които си бяха тръгнали десет минути преди тръгването на съветника и които даваха отрицателен отговор на въпросите: Разговаряхте ли със съветник Стийл или чухте ли го да разговаря с някой друг? Забелязахте ли някой да се държи странно около демонстрацията на Джуд Илингуърт?
С хлапашките драсканици на Паскоу бе добавено: Не мисля, че убиецът би рискувал да излъже кога си е тръгнал, макар да е възможно, разбира се, да е излязъл по-рано и да е изчакал съветника да си тръгне. Колкото до отговора на двата въпроса, мисля, че е малко вероятно убиеца да даде отрицателен отговор на двата, отчасти защото смятам, че той вероятно наистина е разговарял със Стийл, но главно защото се съмнявам един толкова обсебен от думите човек като Уърдман, би устоял да не каже нищо.
Умен пич, помисли си Хат. Макар че бе добре да запомни, че и Уърдман е също умен пич. Но това му помогна да спре избора си на това, в което трябва да се вгледа и онова, което трябва да избута настрана за по-късна обработка.
Той насочи вниманието си към онези, които имаха да кажат нещо за съветника и/или им се бе сторило да забелязват нещо на демонстрацията.
Той бързо стигна до заключението, че повечето от показанията за странно поведение са мотивирани или от престараване да помогнат, или от най-обикновено желание да изглеждат важни. Тук нищо от професионалната наблюдателност, тоест неговата, на Уийлд, на Паскоу и на супера, не помагаше по този въпрос, което можеше да се окаже или да не се окаже важно. Петима свидетели си спомняха, че докато гледали демонстрацията на гравьорката, наблизо се обърнала маса и чашите паднали на земята, което би могло да е направено нарочно за отвличане на вниманието. За нещастие никой от тях не си спомняше добре кой е бил наоколо по това време и, разбира се, точно така би трябвало да бъде — само един от тях би могъл да си спомни точно присъствието на останалите.
Гладника Стийл бе направил доста по-голямо впечатление, макар по-голямата част от спомените да се въртяха около количеството унищожена от него храна. Показанията за неговите действителни разговори можеха да бъдат разделени на две теми. Първата бе, че по-голямата част от изложеното на изложбата е пълен боклук и харченето на обществени пари, за да бъдат излагани, е скандално и на следващото заседание на общинския съвет, той ще предложи на комисията по финансите да се занимае с това. Втората тема беше, че смъртта на Джакс Рипли е дошла като непредвиден подарък за мидйоркширската полиция, чиято екстравагантност и неефективност тя, с негова помощ, тъкмо е показвала.
Мери Егню специално бе чула много неща, както впрочем и Сами Радълсдин и Джон Уингейт от ВВС Мид-Йоркшир. Няколко свидетели си спомняха, че Уингейт прекъснал Стийл не след дълго и между двамата се завързал разгорещен разговор, завършил с това, че Уингейт се обърнал и се отдалечил. Самият продуцент даваше доста обширни показания на тази тема — писнало му да слуша дрънканиците на Стийл, като че ли най-важното нещо в смъртта на Джакс Рипли е отражението й върху кампанията на Стийл. Това бе разбираема реакция от колега на починалата, но Боулър си спомни своите собствени мисли, когато взе показания от Уингейт след убийството, че между тях двамата е имало нещо повече от чисти професионални отношения.
Той си го отбеляза и продължи да чете, концентрирайки вниманието си върху онези, които си бяха тръгнали горе-долу по същото време, по което и съветника. Уийлд бе свършил черната работа и тук, като бе направил прегледна таблица, в която показваше кой по кое време е бил там. Показанията на Хат също бяха приложени, разбира се, и той ги прочете с цялата вглъбеност, на която бе способен. Бяха добре направени показания на полицай — точни и подробни. В тях не се казваше нищо за онова чувство, което го бе връхлетяло при влизането му в тоалетната — влизане като че ли в ново измерение, където съществуваха само той и трупа на пода, свит в ембрионалната поза на въпросителния знак. Колко дълго бе стоял така, загледан в него, нямаше представа. Всъщност въпроса „Колко дълго?“ като че ли не бе подходящ за ситуацията, не и когато разполагаше с възможността да отстъпи назад в коридора, да изчака секунда, след това отново да отвори вратата, за да открие, че изображението се е изтрило. Разбира се, той не бе постъпил така. Разбира се, обучението бе поело управлението автоматично и той се бе заел да проверява пулс, да вика за помощ, да опита изкуствено дишане, да отцепи местопроизшествието и когато вечерта си лягаше, случката с пълното изключване се бе стопила до спомен за естествен шок при вида на такава страховита находка.