Но когато прочете екземпляр от Четвъртия диалог, който Уийлд му даде същата сутрин и разбра, че е бил само на крачка след Уърдман, всичко се върна с такава сила, че той изведнъж откри, че се стиска с все сила за една маса а погледът му е забит в секундната стрелка на часовника му, за да се увери като че ли в нормалния ход на взаимната реалност.
Сега той премисли показанията в светлината на новата информация и дойде до заключението, че това не е случайно убийство, а част от последователните действия на Уърдман. Може би усещанията му сега са уместни… Но как? И сърцето му се сви, при мисълта да се опита да ги обясни на Далзийл. Може би щеше да успее да измъкне репутацията си от неверните обвинения, че е Пойна птичка, но Въздухар му се струваше извън всякаква възможност за възстановяване.
Той бутна своите показания настрани и се залови с останалите.
Разбира се, би било чудесно да отиде на заседанието и да им направи едно показно на умствена гимнастика, която да го води от една пропусната подробност към друга, завършващо с тройно салто и твърдо като скала приземяване върху гърба на Уърдман. Представи си как членовете на съвета на Светата Троица го гледат смаяно и възхитено, преди да вдигнат табелките с оценките, награждавайки го с максималния брой точки както за стил, така и за съдържание.
Но такива полети на вдъхновение, макар често срещани в света на литературата, се срещат изключително рядко в света на един скромен детектив констъбъл. Сериозното обръщане на внимание на всяка подробност, независимо колко тъпа и повтаряща се е — ето това решаваше успешния изход на всяко дело. И докато четеше, Хат проверяваше в таблицата на Уийлд, очаквайки да види не нещо пропуснато, а тласкан от неособено силната надежда да намери някакво несъответствие. Най-близкото му попадение за такова, бе в показанията на Рай (достатъчно директни и детайлни, за да минат за такива на полицай), в които тя казва, че когато си взела палтото от читалнята, видяла няколко души от публиката да работят там, но не познавала никой от тях. И въпреки това, съгласно таблицата, двама души, които са били на изложбата, е трябвало да бъдат там — Дик Дий и Чарли Пен. Той започна да прелиства показанията едно след друго.
— Намери ли нещо? — каза Уийлд, който се бе приближил безшумно зад него.
— Не съвсем… може би…
Намери показанията на Дий. Излязъл от изложбата няколко минути преди Хат и Рай и отишъл право в библиотеката. При пристигането му, дежурната библиотекарка използвала възможността да отскочи до тоалетната. Дий бил в другия край на читалнята, правейки някаква справка, когато зърнал Рай да си взима палтото.
Значи той я е видял, а тя него — не.
В показанията си Пен твърдеше, че отишъл право в библиотеката и седнал на обичайното си място. Обърнат към стената, пишеше той, човек няма голяма възможност да види много хора. Но по-късно, когато ходил до тоалетната (не в тази за простосмъртните, а в тоалетната за персонала, залепена за читалнята, достъп до която имам като привилегия на „облагодетелствана нация“), той забелязал Дий. Значи и двамата отпадат.
— Не, съжалявам. Нищо. Виж какво, не се опитвам да ти проверявам работата, сардж…
— Така ли? Жалко. От детектив констъбъл, който не се опитва да проверява работата на неговия сержант, няма полза никой. Но не затъвай надълбоко, защото ще изпуснеш заседанието. Имаш още десет минути. Закъснееш ли за господин Далзийл, закъсняваш завинаги.
Хат заряза показанията и останалото време преглежда специално подбрани хора в компютъра си. Беше все едно да търсиш злато в изоставена златна жила. Боклук, боклук и нищо друго освен боклук.
И изведнъж, също като минзухар на пътека, той зърна една мъничка песъчинка злато.
Той я измъкна, претегли я и разбра, че от нея няма да забогатее. Обаче при правилен подход можеше да се превърне в едно елегантно звено в цялата верига. Той хвърли поглед на часовника си. Още пет минути. Може би малко повече. Учените са прочути със закъсненията си.