Той се пресегна за телефона.
Глава осемнадесета
— Я виж ти кой е тук — каза Далзийл. — Влез, момко. Седни някъде. Чувствай се като у дома си. Колко мило от твоя страна да намериш време.
Учените, ненадеждни както винаги, явно са били точни.
Мърморейки извинения, Хат насочи внимание към гостите, за да заличи сърдития поглед на Далзийл и укоризнената гримаса на Паскоу. Дори безизразния поглед на Уийлд излъчваше сигнала „Нали те предупредих“.
Доктор Потъл, психиатъра, бе дребен човек към края на средната възраст, който нарочно бе култивирал у себе си външна прилика с Айнщайн.
— Вдъхва увереност у пациентите — бе казал той веднъж на Паскоу, който бе, неофициално и нередовно, един от тези пациенти. — Освен това на по-изперкалите имам навика да казвам, че съм построил машина на времето и пътувам в бъдещето, и всичко ще е наред за тях.
— А за мен как ще е, професоре? — бе го попитал Паскоу.
Друга своебразна черта у Потъл бе, че въпреки целия обществен, политически и медицински натиск, той пушеше цигара от цигара. Далзийл ту ги отказваше, ту отново пропушваше и в момента се намираше в един продължил вече доста време период на отказване. Но сега се поддаде на неизбежното изкушение и черпейки се от цигарите на Потъл, взе цяла шепа и вече опъваше от първата като давещ се моряк, показал се за трети път на повърхността.
Другият специалист бе представен като доктор Дрю Ъркухарт. Не много стар, доколкото Боулър можа да отсъди през джунглата гъста растителност, покриваща страните и стелеща се върху гърдите му. Добре че бе запазил горната си устна гола. Ако имаше айнщайновския мустак, който Плотър толкова харесваше, и родната му майка сигурно не би го познала. Обут в две различни маратонки, износени дънки и навлякъл тениска с изгнили подмишници, като че дрехата сама си бе пробила тъй нужните й вентилационни отдушници, той приличаше по-скоро на жител на бидонвил, отколкото на жител на уважавана академична общност.
— Майната му — изръмжа той с шотландски акцент, неразбираем за Боулър, с изключение на това, че не беше от Глазгоу. — Ако ще се тровя, по-добре да го направя със собствената си трева.
Той извади цигарена хартия и започна да я пълни с нещо, което вадеше от малка кожена пунгия.
Далзийл се обади:
— Ако го запалиш това нещо, мой човек, ще те ритам оттук до царството на родните ти планини, да знаеш!
— Ти какво, да не проверяваш всичките си посетители, суперинтендант? — озъби се Ъркухарт.
— Няма нужда да ги проверявам. Направих си сметката, че тъй като си лингвист, ще се издадеш още щом си отвориш човката.
— Впечатлен съм. Дълбоко обиден, но впечатлен — каза Ъркухарт.
Той прибра пунгията с инкриминиращата субстанция и продължи:
— А сега може ли да почваме? Имам да ходя и на други места.
— Така ли? Да не ходиш на лов за плъхове? — попита го Далзийл, измервайки го с поглед от глава до пети.
Потъл каза:
— А сега, след като уточнихме кой след кого идва на водопоя, аз също бих искал да отправя апел за експедитивност.
— По това нямам възражения. Колкото по-бързо, толкова по-добре, това е моето мнение — бе коментара на Далзийл. — Пит, тоя цирк ти го организира, така че почвай да плющиш с камшика.
— Благодаря — отвърна Паскоу. — Позволете ми първо да изразя благодарностите ни към доктор Потъл и доктор Ъркухарт, задето успяха да дойдат тази сутрин. Струва ми се, понеже се налага да признаем без никакви увъртания, че имаме работа със сериен убиец, че колкото по-нашироко заметнем мрежата си в търсене на квалифицирана помощ, и колкото по-скоро я заметнем, толкова по-добре. Разбирам, че от гледна точка на аналитичната работа, вие сте имали смешно малко време за проучване всичката документация за Уърдман, но липсата на задълбоченост в първите впечатления, може би ще успеят да компенсират със свежест. Доктор Потъл.
— Позволете ми най-напред да се извиня на уважаемия си колега, доктор Ъркухарт, в случай, че кажа нещо, с което да наруша мистерията на неговата наука, защото, разбира се, моят единствен начин да разбера твореца на тези писания, е чрез думите, които този творец използва.
— Не се стегай, брат — изръмжа шотландеца. — И без тва няма да мога да ти разбера нищо от психодрънканиците.
— Благодаря. Първи диалог. Самата употреба на думата „диалог“ е многозначителна. Диалог — това е обмяна на идеи и информация между двама или повече души. За да бъдат истински диалози, нашия Уърдман — използвам термина за удобство — трябва както да говори, така и да слуша. И виждам, че той го прави по два начина. Първо, в редовете има празнини, които не е трудно да бъдат запълнени с неотразените в текста отговори на въпросите или коментари на Уърдман. В по-голямата си част това са разговорни части на речта, а не дълбокомислените философски повествования на същинския диалог. Например в същия този първи диалог, между „Здрасти, как я караш?“ и „Аз ли? Добре, мисля“, можем да интерполираме „Добре. А ти?“ След това „Аз ли? Добре, мисля“ и „Понякога е трудно да се каже“, можем да вмъкнем Какво значи „мисля“? Тук трябва да отбележа, че тона, както впрочем и из всички Диалози, е като между приятели и познати, като между хора, които са много близки и на равна нога.