— Да, но знам къде не е била — продължи Пен вече през пяната на пивото си. — Няма тази форма.
Рут и Джонсън се спогледаха и се усмихнаха. Бяха обсъждали самоопределянето на Пен като корав северняк и бяха дошли до заключението, че това е само защитен вал, който му дава възможност да пише романтичните си романи и да води поетическите си проучвания с минимална намеса от страна на винаги готовия да даде ценните си напътствия външен свят, както в лицето на литературните, така и в това на научните заведения.
— От друга страна — бе казал Джонсън, — той може би е прекалил с това. Точно в това се крие опасността от криенето. В края на краищата можем да станем такива, каквито се преструваме, че сме.
Което представлява онзи тип дълбокомислени сентенции, които университетските преподаватели толкова много обичат да казват на публични места. Самият той бе получил такова лустро и не се съмняваше, че когато дойде време да смени икономически неустойчивата свобода на студентския живот с удобните ограничения на академичната работа, щяха да го приемат като свой собствен син.
А междувременно имаше и по-лоши неща за вършене от това да седиш в неделя сутринта с питие в ръка заедно с тази двама толкова различни по своему, но иначе забавни и потенциално полезни мъже, както имаше и по-лоши места, където да ги вършиш, от бара „Кучето и патето“.
— И така, Чарли, стигнахте ли до задоволително споразумение за хонорара със страховитата Егню?
— С журналист не може да се стигне до нищо, ако не е написано черно на бяло и заверено от нотариус — отвърна Пен. — Но ще стигнем. И не защото в преговорите много ми помогна готовността на Ели Паскоу, както и твоята собствена, да се пуснете безплатно.
— Строго погледнато, това може да се каже, че е част от моята работа — каза Джонсън. — И, разбира се, Ели все още е в онова щастливо състояние на духа, задето я третират като истински писател, че вероятно е готова дори да плати за привилегията. Мисля, че ни се събраха някъде около петдесетина работи. Не се познавам много добре с господин Дий и неговата очарователна сътрудничка, за да изкажа мнение относно преценката им, но останах с впечатлението, че задачата им е била възложена не защото са квалифицирани за нея, а защото са били там и не е имало на кого.
— С Дик Дий се познаваме от деца и той вероятно е забравил повече неща за употребата на езика, отколкото вие, тъпанарите от факултета по английска литература, сте успели изобщо да научите — тросна се Пен.
— Което, доколкото разбирам, означава, че определено нямаш намерение да четеш работите, отхвърлени от него — засмя се Джонсън.
— Не мога да кажа, че чакам с нетърпение да чета и онова, което той вече е прегледал — поклати глава Пен. — Избираш най-доброто от боклука, но то пак си остава боклук, не е ли така?
— Внимавай — промърмори Джонсън. — Никога не говори лоши неща за човек, чието питие пиеш.
— А? — Погледа на Пен се обърна към Рут. — Да не участваш в конкурса?
Франи Рут отново си смукна от бутилката, усмихна се с тайнствената си усмивка и каза:
— Отказвам да коментирам на основание, че по този начин мога да бъда дисквалифициран.
— Моля?
— Ами да предположим, че съм взел участие и да предположим, че спечеля, и след това се разбере, че са ме видели да черпя двама известни членове на журито, това как ще изглежда?
— Едва ли ще го отразят на първа страница на Сън. Или в Лондон Ривю ъв Бук.
— Няма значение. — Рут се извърна към Дгонсън. — А теб какво те кара да мислиш, че съм взел участие?
— Просто си спомних, че когато преди две седмици дойдох у вас да пием по едно кафе, видях на дивана Газет, отворен на страницата с обявата за конкурса — обясни Джонсън. — Най-обикновен навик да обръщам внимание на всичко печатно, както ще потвърди и Чарли, а както може би вече усещаш и ти. Очите ти неустоимо се насочват към всичко, върху което пише нещо.
— Да, като например към ей онази помпа там, на която пише Най-добрият битър — каза Пен, тръшвайки празната си чаша на масата с многозначителен жест.
Джонсън ливна остатъка от скоча в гърлото си, взе халбата и се запъти към бара.
— Значи ти имаш литературни амбиции, а, Франи? — каза Пен.
— Може би. И ако имах, какъв съвет ще ми дадеш?
— Единствения съвет, който давам на млади надежди — отвърна Пен. — Не си ли под шестнадесет години и дете-чудо, забрави. Стани политик, провали се с гръм и трясък или поне се оттегли шумно и чак тогава напиши книга. Така издателите ще се избият да те купят, вестниците — да пишат за теб, а телевизиите — да те интервюират. Алтернативата — освен ако не изкараш дяволски късмет — е да се катериш цял живот по висок и стръмен връх и когато най-накрая го изкачиш, да видиш, че там няма нищо особено за гледане.