— Какво е това? — каза Джонсън, връщайки се от бара. — Философия?
— Просто казвам на младия Фран, че най-късия път към литературната слава е най-напред да станеш известен с нещо друго — отвърна Пен. — Ще ида да пусна една вода.
Той стана и се запъти към тоалетната.
— Съжалявам за това — каза Джонсън.
— Съжаляваш, че съм постигнал блажена анонимност? — усмихна се Рут. — Винаги съм се надявал да бъда. Имай предвид, че едва се сдържах да не стана и да кажа, това че не ме знаеш, значи, че сам си неизвестен, но той можеше да го изтълкува погрешно.
— Не неизвестен. Полуизвестен, което е може би още по-лошо. Ни риба, ни рак, както би се изразил Чарли, страдайки едновременно от прекалената фамилиарност на абсолютно непознати хора, когато те познаят и от пълното безразличие по лицата им, когато не те познаят. Така че се подготви да се преструваш, че нито едно от двете не те интересува.
Рут смукна от новата си бутилка и каза:
— Все пак говорим за Чарли Пен, нали? А не за някой дребен поет, чието име не мога да си спомня?
— Каква малка умна мишка е то — каза Джонсън с широка усмивка. — Както казал човека, мъката обича да вижда чертите си по лицата на другите.
— Искаш да кажеш, че спокойните води на академичния живот са по-бурни, отколкото в реалния живот?
— Боже Господи, да. Униженията, които Чарли трябва да претърпи са, най-общо казано, инцидентни, докато при мен златните кули на всяко ниво са тъпкани с копелета, които само мислят как да залеят с вряло масло ония отдолу. Понякога е само леко плисване. Като например да подмятат на някое заседание дали мисля някой ден и аз да напиша нещо смислено. Но понякога ти изсипват цял варел. Това лайно Албъкор от Кембридж, оня, дето ми плати за помощта ми върху неговата книга за романтизма като ми открадна идеята за биографията на Бедоуз по случай двестната му годишнина. Е, в петък чух, че дръпнал датата за публикуването с цели шест месеца, само и само да ме изпревари.
— Трудно нещо е живота — философски отбеляза Рут. — Трябва да се захванеш с градинарство.
— Какво? О, извинявай. Занимавам те тук с моите грижи, а забравям, че и ти си имаш твоите. Сериозно, как върви работата?
— Прекрасно. Здравословен живот сред природата. Много време за мислене. Като споменах за мислене, та се сетих. Имам няколко идеи, които бих искал да опитам върху теб. Можем ли да си определим време?
— Разбира се. Може и сега. Като свършим с пиенето тука, защо да не отидем у нас? Ще си купим някой и друг сандвич по пътя… Какво има, Чарли? Да не получи предложение в тая тоалетна.
Пен седна на мястото си, клатейки глава.
— Отде тоя късмет. Знаете ли, че вътре има машина, която ти продава чисто нови кондоми с дъх на бекон?
— Съвременната кръчма трябва да бъде подготвена за всякакви вкусове — каза Джонсън.
— Да, и тази трябва да се специализира в свинското… Как сте със съвестта? Мисля, че един от нас след малко ще бъде арестуван.
Далзийл и Боулър току-що бяха влезли в бара и стояха до вратата, загледани към тяхната маса. Дебелакът каза нещо на ухото на младия детектив констъбъл, после започна да си проправя път през претъпканата зала. Изглеждаше, че човек с неговите габарити би трябвало да минава направо през масите, столовете и хората като булдозер, но хората някакси се стапяха пред него и той продължаваше напред, плъзгайки се покрай масите и столовете с лекотата на професионален скиор, спускащ се по писта за начинаещи.
— Е, ето ни и нас — каза той весело. — Господин Пен, Доктор Джонсън, господин Рут. Нищо чудно, че черквите са празни, когато светилата на литературата и науката, предпочитат стола в кръчмата пред църковната пейка.
— Добрутро, Анди — каза Пен. — Щях да те черпя едно, но видях, че телохранителя ти е добре трениран.
Боулър се задаваше от бара, понесъл пинта битър и бутилка бира.
— Да, новобранец е малко, но с тях можеш да направиш чудеса, ако ги хванеш млади.
— И така, суперинтендант — каза Джонсън. — По професионално задължение ли сте тук?